Точно тогава, сякаш за да добавят и обида към видимата травма на партньорите ми, отново ме потърсиха от кабинета на министър-председателя, за да ми предложат да заема позицията на търговски дипломатически представител на Великобритания. Разбира се, казах „Да“, а „Дейли Мейл“ използваха новината, за да отпечатат отново голата снимка от „Интервю“. Мисля, че комбинацията от официални почести и славата от таблоидите напълно бе побъркала момчетата от „Тауърбрук“.
Работата на търговския дипломатически представител е да обикаля света и да насърчава инвестициите във Великобритания, както и да показва на британския бизнес възможностите зад граница и как да се възползва от тях.
Първото ми пътуване беше до Китай. Целта му беше да помогна за представянето на британските марки на китайския пазар и британските продукти на китайските купувачи. Екипът ни представляваше пъстър букет от представители на модния бизнес, като мен, до човек, който е разработил самолетен двигател за ролс-ройс. Трябваше да поканим местния бизнес и да направим презентации на „Аспри“, „Астън Мартин”, „Либърти” и други. Всяка от тези марки беше изпратила свой представител на пътуването. Срещнахме се с кмета на Пекин и присъствахме на откриването на дизайн център. След това трябваше да говоря на конференция в Бразилия, а в Лондон да помагам на предприемачи да се подготвят за успеха. В Ню Йорк направихме фотосесия „Британска мода“ с Ана Уинтур и Виктория Бекъм.
Отново бяхме в положение на „повтаряща се компулсия“ – срещахме се с „Голдмън Сакс“ и „Морган Стенли“, за да обсъдим предстоящата продажба. Като всяка друга форма на зависимост, веднъж закачил се за частния капитал, не можеш да промениш деструктивното поведение. Само въвличаш нови хора и всеки кръг зависи от другите.
За мен участието в дю дилиджънс се беше превърнало във втора, отегчителна работа. Междувременно конкуренцията ни избягваше този вид разсейване и можеше да се фокусира върху същинската работа по създаването и поддържането на качество и иновации.
Акийл от „Ротшилд“ искаше да направи сделката, но Рамез не искаше да работи с него, заради общото минало. Забавното е, че макар Акийл да се беше замесил в конспирацията на Робърт при продажбата ни на „Тауърбрук“, мислех, че той е най-подходящият човек, който да ни представлява. Той разбираше какво правим и мисля, че беше в състояние да извлече най-доброто от сделката.
„Тауърбрук“ смятаха, че „Морган Стенли“ ще свършат добра работа, но искаха да си запазят добрите отношения с „Голдмън Сакс“. В крайна сметка намериха начин да работят и с двете банки и да разделят таксите. Прехвърлянето нямаше да доведе до значителни облаги, за която и да е от фирмите, но това беше една хубава, бляскава, високопрофилирана сделка, а дори финансовият сектор все още се възстановяваше от колапса през 2008-а.
За нас не представляваше никакъв проблем да предизвикаме интерес сред купувачите. Обявихме първите наддавания през март, а сред наддаващите бяха „Лейблукс“ (в партньорство с „Инвесткорп“), „Тексас Пасифик Труп“ („Ти Пи Джи“), „Кей Кей Ар“ („Колбърг Кравис Робъртс“), „Карлайл“ и „Ли енд Фунг“. Крайните оферти щяха да бъдат оценени през май.
Заминах за Лондон и отседнах в Риц, за да прекарам десет дни в представяния и презентации, които провеждахме в „Браунс“ на Дувър Стрийт. Презентирахме пред „Лейблукс” на 13 април, пред „Джоунс Груп“ на 14-и и пред „Ти Пи Джи“ на 20-и. Том Барак, мой приятел и собственик на „Колони Кепитъл“, който купи „Мирамакс“ от „Дисни“, се обади на приятеля си Дейвид Бондерман, един от основателите на „Ти Пи Джи“. Личното състояние на Бондерман се оценяваше на 3 милиарда лири и се смяташе, че никога не е напускал Съединените щати. Но по предложение на Том, той дойде на презентацията в Лондон и появата му се превърна в събитието на деня.
След този първи рунд се очертаха трима кандидати – „Лейблукс“ (без „Инвесткорп“), „Джоунс Груп“ и „Ти Пи Джи“. Глупавото беше, че Рамез и консултантите ни не бяха проверили баланса на „Джоунс Груп“, за да разберат дали в действителност разполагат с ресурс да участват на този етап, а те не разполагаха. Когато пристъпихме към наддаване през май, на практика имахме само двама кандидати, което ни поставяше в много по-слаба позиция, отколкото ако имахме трима.
Тайно залагах на „Лейблукс“, които първи се свързаха с мен през лятото на 2008 г. Те не са частен инвестиционен фонд, а холдинг луксозни марки, собственост на семейство Райман, чийто предшественик Дж. А. Бенкисър бил в бизнеса от 1823 г. Притежаваха „Коти“ и наскоро бяха придобили „Бали“, а аз виждах в тях собственик, който след две години и половина би се интересувал от марката, а не само от EBITDA. Но Рамез отново не искаше да говоря с никого. Имаше нужда да контролира и се страхуваше да не предявя претенции, които да отблъснат купувачите или да рефлектират върху продажната цена.