Оставих информацията да се уталожи и казах: „Искам да вложа по-голям капитал в компанията. Затова искам да ми заемете 25 милиона долара, които аз ще върна с лихва при продажба“.
Харф ме погледна и попита: „Колко пари си направила до сега?“.
Казах му, а той отговори: „Доста богата си за жена. Защо са ти още?“. Видя ме да пребледнявам и се опита да замаже положението: „Е, доста богата си по принцип“.
Но на мен това ми се стори един от най-тъпите и сексистки коментари, който бях чувала от интелигентен човек.
Започна да си мънка под носа.
„Ако вие не ми ги заемете, ще намеря друг да го направи“, казах аз.
„Откъде ще ги вземеш?“, попита.
„Имам приятели“, отговорих.
Съгласи се или поне ме остави да мисля, че се е съгласил, и завърши разговора с думите „Ще бъдеш много доволна от компенсацията”.
С това обещание си тръгнах във великолепно настроение. Обадих се на Мартин и му казах колко добре се чувствам. „Сещаш ли се за онова усещане, при което хората от филмите пронизват въздуха с юмрук? – казах. – Чувствам, че мога да работя с тези хора.“
По време на втория тур на наддаването през май се срещнах с Джош в офиса на „Джими Чу” и един прост мой коментар предизвика единствения сблъсък, който сме имали.
Вече и двамата бяхме крайно изтощени и смазани от стреса около продажбата, който изсмукваше всяка капчица енергия. Но мен никой не ме консултираше и трябваше да изкажа съображенията си.
„Едно от условията ми ще бъде част от офиса да се премести в Манхатън“, казах аз, без да предполагам, че това ще бутне Джош от ръба на скалата.
Знаех, че бизнес планът е написан така, както „Тауърбрук“ искаха да го представят, което не беше нищо повече от финансов инженеринг, за да извлекат максимум печалба. Всяко мое желание, като например преместването в Ню Йорк, щеше да бъде достатъчно голям капиталов разход, който щеше да повлияе на EBIDTA и следователно да намали цената.
„Бъди честен, казах. – И ти искаш да се преместиш в Ню Йорк. Сам ми го каза. Защо се дърпаш сега?“
Разбира се, знаех причината. Той просто си вършеше работата. Но дори като инвеститор аз бях повече от склонна да планирам и да преструктурирам дългосрочните ползи от компанията. Определено не ми пукаше за таксите на „Тауърбрук“ и за данъчните им облекчения. Не ми пукаше за „Тауърбрук”, защото тях не ги беше грижа за бизнеса и за хората в него. За мен не бяха нищо повече от поредното ято лешояди, които просто минаваха оттук и се опитваха да отмъкнат каквото могат.
Окончателните наддавания бяха насрочени за 13 май и „Лейблукс“ предложиха 550 милиона лири. „Ти ГТи Джи“ предложиха 475 милиона. Увеличавайки разликата, „Лейблукс“ предложиха още 25 милиона в удръжки за разходи, които казаха, че ще трябва да поемат.
„Лейблукс“ бяха безспорният победител. Имахме девет дни за срещи „един-на-един“ между нашия мениджмънт и новите ни партньори. Дори сега „Тауърбрук“ настояваха да не разговарям с никого от „Лейблукс“, без да присъства някой от техните консултанти. Продължавах да бъда под карантина, без да мога да заявя желанията си за преместване в Ню Йорк и за финансов пакет за мениджмънта.
Екипът ни беше работил прекалено усилено, за да бъде хвърлен на вълците. Бях разтревожена от начина, по който адвокатът, представляващ мениджърския екип, се плъзга по повърхността на проблемите. Изпратих имейл на Джош, в който казвах, че не разбирам позицията му и че той ще пострада финансово, както всички останали. Сделката на масата беше абсурдна. Мениджърите можеха да инвестират собствени пари с позиция на акциите за срок от 10 години, но с право на обратно изкупуване, след като минат пет години. Можеш да ги извадиш и по-рано, но няма да реализираш никаква печалба. Дори ако изчакаш до обратно изкупуване на пълна стойност, бяха организирали структурата така, че тези мениджърски акции се облагаха с данъци като приходи, а не като дивиденти. Това беше по-евтино за бизнеса, но щеше да струва на всеки човек между 20 и 30%.
Помолих го да бъде по-твърд адвокат и наех „Кей Пи Ем Джи“ да направят проучване как може да се структурира мениджърския капитал като дивиденти.
На фона на всички викове, които трябваше да изтърпя, Джо Ламастра, съветникът ми, реши, че не е лоша идея да стоя настрана от Рамез. Всеки, който искаше да говори с мен, трябваше да го направи чрез него.
Рамез накарал заместника си, един свестен човек на име Карим, да се обади на Джо и да поиска среща.
„Тя няма да дойде, ако се опитваш да я тормозиш“, беше отговорил Джо.
Обещаха да се държат възпитано и със съвсем ниски очаквания отидох с кола до офисите на „Тауърбрук“ в дъното на Хаймаркет.