В момента, в който влязох, Рамез поде злостна вербална атака срещу желанието ми да преместим офиса. Удряше с юмрук по масата, когато започнаха да идват хора за втора среща. Джо гледаше ужасен.
Едва успявах се фокусирам, мислейки си: „Не мога да повярвам, че трябва отново да минем през всичко това“.
С Джо понечихме да си тръгнем, но многото хора спираха движението и без Джо да разбере, Рамез ме бутна встрани и каза: „Трябва да си поговорим“.
Бях толкова разстроена, че тръгнах, насочвайки се надолу по коридора към асансьорите, за да се качим горе. Точно когато вратата се затваряше, един крак се провря и я накара да се отвори отново.
„Господи, помислих си. – Още изтезания, а съм в капана на малка метална кутийка“.
„Съжалявам, започна Рамез. – Бях ядосан. Добре сме, нали?“
„Знаеш ли, Рамез…, казах. – Робърт наистина добре те е обработил.“
Слязох долу и когато най-накрая успях да стигна до Джо, той изглеждаше неумолим.
„Никога не съм виждал нещо такова, каза. – Не ме интересува каква сделка е това – трябва да те отведем далеч от този лунатик.“
Заминах за Ню Йорк само за да се върна веднага обратно в Лондон, за да говоря с Райнхард Миек, изпълнителният директор на „Лейблукс“. Всичко, което исках за себе си, беше справедлива пазарна цена и за да съм сигурна в основанията си, се свързах с няколко други жени, които бяха основали компании с подобен размер и работеха на моето ниво и ги попитах за компенсациите. Пакетите им варираха между 2 и 3 милиона долара. Първото предложение за заплата от „Лейблукс“ беше 320 хиляди лири!
Документите щяха да бъдат подписани в неделя, а „Лейблукс“ ме накараха да чакам за среща с Миек до събота. Бях толкова стресирана, че носех черния кашмирен пуловер на баща ми със себе си. Вечер го търках в лицето си и попивах миризмата му. Татко отчаяно ми липсваше.
С настъпването на края на седмицата, точно преди срещата, Миек внезапно трябваше да замине за Германия и Джо направи и невъзможното, за да го хване, и да обсъдим пакета ми по телефона. Чак сега разбрах, че след като офертата беше приета, „Лейблукс“ и „Тауърбрук“ ме бяха държали далеч от процеса и че на срещата ни през март, Харф е бил нещо като троянски кон.
След като Джо приложи изкусно убеждаване, Миек се съгласи да направи по-добра оферта, но дори при това положение разполагах с по-малко от 24 часа, за да се запозная с подробностите. Отговорих, че ще подпиша, но искам твърд ангажимент от тяхна страна, че след сделката ще преразгледат отчетите за изключителни опции върху акции, които бях възложила на „Кей Пи Ем Джи“. Казаха, че ще го направят.
В неделя, след като бях прекарала една седмица под натиска на това да се боря за повече уважение, трудно можех да събера сили да напусна хотелската стая.
Помолих Мартин да се обади на Джо.
„Не може ли просто да изпратят документите?“
„Знаеш, че плащат петстотин милиона лири. Мисля, че трябва да се появиш”, беше отговорът на Джош.
Облякох си дънки и риза и отидох в офиса на „Морган Стенли“ на Мейфеър. Беше 4 часът следобед на 22 май, 2011 г.
Единствената друга присъстваща жена беше адвокатът на Джош. Като изключим това, гледката представляваше море от сини костюми и всички тези безсърдечни мъже се перчеха в очакване да видят кой ще бъде алфа-мъжкарят.
Масата беше приготвена за трима души – там бяха Райнхард Миек от „Лейблукс“, самата аз и Джош. Подписването беше по-скоро церемониално, така че Джош можеше да затвори страницата.
В по-ранните ни разговори Рамез ми беше казал: „Аз съм честен човек, винаги оставям по нещо на масата за партньорите си“. Преди да подпиша, го попитах: „Рамез, какво оставяш на масата?“.
Той се изсмя, но определено се смути.
След подписването, Рамез дойде да ми стисне ръката и ми каза: „Ти беше наистина добър партньор“.
Погледнах го в очите и отвърнах: „Опасявам се, че не мога да кажа същото за теб.“
Челюстта му увисна и така разбрах, че съм привлякла вниманието му.
„През цялото време ме заплашваше и свърши работата като пълен аматьор.“
Излязох, а хората гледаха след мен. Качих се в колата и се върнах в хотела. Преди да се кача в колата, не можах напълно да осъзная гнева си. Но после започнах да треперя. При нормални обстоятелства бих го преглътнала, бих премълчала и бих продължила напред. Това беше голям пробив. За пръв път бях изправена срещу агресор и се защитих.
Час по-късно се обади адвокатът ми Андрю Робъртс: „Какво си казала на Рамез? Той е направо опустошен“.
Аз бях единствената, която си плащаше юридическите такси. „Тауърбрук“ взеха милион и половина лири от компанията, за да платят на адвокатите си, но нямаха благоприличието да положат усилия и да договорят добри условия за мениджърския екип.