Това бяха средно ниво хора от света на частния капитал, които още не се бяха научили, че не може да прецакаш всички. Интересуваха се единствено от собствените си месечни такси, 20-те процента при екзит и изгодните данъчни ставки. Приличаха на фермери от стопанства за угояване, които не ги е грижа за жестоките и окаяни условия или за хормоните и химикалите, с които тъпчеха животните им. Бяха загрижени само да доведат живата стока до задоволително тегло, което да им донесе повече пари след клането.
„Джими Чу“ беше всичко за мен, а сега приличаше на любовна афера, в която партньорът ми ме беше измамил, беше упражнил физическо насилие и след това беше отишъл при друга жена. Партньорите ми бяха изтръгнали душата на бизнеса с липсата на грижа за отделните хора и базисната липса на уважение към марката. Но последният пирон в ковчега забиха „Лейблукс“ след продажбата.
Предстоеше ни представяне на „Круиз“ колекцията в Ню Йорк. Знаех, че Райнхард ще е в града и го поканих на вечеря. Казах му, че трябва да поговорим.
Отговорът беше, че ще се видим на представянето. Така и не се срещнахме.
За мен петнайсетата годишнина на „Джими Чу“ беше сезон, изпълнен с носталгия. За да отбележим случая, пуснахме на нашия уебсайт рубрика „Чу истории“, където почитателите можеха да пишат. Любимата ми беше на една млада жена войник в британската армия, която си беше поръчала червени лачени обувки „Джими Чу“, които й били доставени в Афганистан. Изпрати ни своя снимка с обувките и униформата си.
Освен това направихме книга с издателство „Рацоли“. Уводът беше от модният автор Колин Макдауъл, а предговора написах аз. Включихме цялата история на марката и „задкулисни” скици. Приходите бяха дарени на фондацията „Джими Чу“, която наскоро бях създала, за да помага в борбата с половата дискриминация, търговията с плът и в битката за равностойно заплащане на женския труд.
Джош предложи да се разровим в архивите, да съживим някои от най-големите ни хитове и да наречем колекцията „Икони”. Сред хилядите обувки в архива на „Джими Чу“ някои бяха благоприятни дали защото бележеха важен момент в историята ни, или защото бяха станали популярни заради жените, които ги бяха носили. Такива бяха „пернатите“ обувки, които станаха известни, когато едната се изхлузи от крака на Кари Брадшоу в „Сексът и градът“. Наехме актрисата Нан Голдин да заснеме сесията. В рекламите показвахме старите обувки, а след това – как биха изглеждали, ако ги бяхме направили днес. Клиентите много ги харесаха.
В средата на лятото отидох в Ел Ей на вдъхновяващо пътуване с екипа по дизайна и отново се обадих на Райнхард. Думите ми бяха: „Времето минава. Не сте погледнали отчетите, които поръчах на „Кей Пи Ем Джи“. Не получавам справедливо пазарно възнаграждение. И не сте направили нищо за преместването на офиса”.
Отговорът беше, че няма да местят офиса.
Явно нищо от онова, което бяхме коментирали с Питър Харф онази нощ в „Марк“ нямаше да се случи. Напълно бяха пренебрегнали моя интерес.
Това преля чашата. „Изморена съм, момчета… Изморена съм да се боря за всичко с вас, копелета.”
На 1 август 2011 г., почти петнайсет години след като бях отишла на първото търговско шоу в Ню Йорк с твърде грозни, за да бъдат показани мостри, им дадох предизвестие. Ето какво написах:
Уважаеми Питър и Райнхард,
След като помислих върху сделката и установих къде съм попаднала, с голяма мъка ви казвам, че се налага да се оттегля.
Баща ми ме научи на две неща за бизнеса:
— Не позволявай на счетоводителите да управляват бизнеса ти.
— Адвокатите винаги съсипват сделките.
Думите му са напълно верни и днес. Сигурна съм, че вашите счетоводители и адвокатите мислят, че са свършили страхотна работа, но те забравят, че само щастливите хора са продуктивни.
Като гледам числата въобще не се чувствам мотивирана. Компенсацията е фиксирана в лири стерлинги, но аз живея в Ню Йорк и смятам, че трябва да ми се плаща в долари.
Освен това компенсацията ми все още е по-ниска от пазарното ниво
,
въпреки че се повиши доста в сравнение с тази
,
изплащана от „Тауърбрук През последното десетилетие работих основно за без пари, като използвах собствен капитал, за да преживявам. Не мога повече да го правя.