Много е неприятно, че „Таугърбрук“ ми отрязаха достъпа до преговорите.
Капиталовото възнаграждение на мениджърския екип се облага с данъци, които към настоящия момент са почти 50%. Не съм работила толкова здраво, за да плащам данък върху акциите си. Опасявам се, че морковът се е превърнал в тояга.
Считам също, че е чудовищно несправедливо мениджърите да инвестират собствените си пари и накрая да плащат данък върху печалбата.
С Питър обсъждахме преместване на офиса в Ню Йорк, което не вярвам да се случи, дори и в далечно бъдеще. Пътуването е напълно неоправдан разход, а аз не мога да работя в пълните си възможности при това изтощение.
На този етап от живота ми половинчатите мерки не ми носят нищо.
Искрено ваша,
Тамара
Най-тъжното в напускането ми беше, че се случваше, преди да успея да изведа фондацията на един по-широк път. Оттогава насетне не направиха нищо за нея. Изглежда, в компанията не е останал никой мотивиран да работи за правата на жените.
Последната колекция, която направих за „Джими Чу“, беше есен/зима 2012 г. Това бяха ужасно стресиращи четири месеца – продължавах да работя с екипа по дизайна, но не можех да кажа, че напускам.
В момента, в който им казах, че съм стигнала до края, „Дейблукс“, с техния типичен маниер на обидени партньори, изразиха тревога и изведнъж станаха много внимателни. Но молбите им не бяха достатъчни, за да се поправят нещата. Предизвестието ми изтичаше през януари, но през ноември разривът стана очевиден, оставката ми беше направена публично достояние и аз си тръгнах.
Също като „Тауърбрук“ „Лейблукс“ ми предложиха огромни суми, за да подпиша споразумение за конфиденциалност, но както е видно – казах не. Така или иначе договорът ми с тях включваше срок от една година, в който не можех да развивам конкурентна дейност и който щеше да започне да тече от февруари 2012 г.
Въпреки страданията, които изпитвах от години, едва когато изцяло спрях да работя, ме връхлетяха като идващ насреща влак целият натрупан гняв, изтощение и емоционално вълнение.
В клиниките за лечение на зависимости се говори за „отложено признание”, когато наистина имаш нужда да влезеш (или да излезеш), като някой аристократ от XIX век, който си лекува нервите в Баден-Баден. На това приличаше моята година, в която не можех да правя конкурентен бизнес.
Започна на Деня на благодарността – почивен ден, който Минти винаги прекарваше с баща си. За щастие, Валентино беше така любезен да ме покани, така че се наслаждавах на традиционен американски празник в апартамента му на Пето авеню. Компанията се състоеше основно от семейството му. Ядохме пуйка със сос и боровинки и си прекарахме чудесно.
В духа на нашата семейна традиция дадох всичко от себе си, за да скрия какво чувствам, а то беше комбинация от гняв, облекчение, скръб и дълбоко чувство за загуба. Древните гърци оставяли на завърналите се воини карантинен период, преди отново да заемат мястото си в обществото. И аз имах нужда от такъв буфер. Не толкова, за да се възстановя, колкото, за да преоткрия коя съм, да се върна към себе си без цялото напрежение. С „Джими Чу“ бях на пътешествие, продължило петнайсет години. Когато най-накрая слязох от кораба, бях различен човек.
Малко след празника се отби Джош, за да си поговорим. За „Джими Чу“ каза: „Това беше ти. Ти създаде всичко“. Мили думи, които ценя високо. Въпреки леките търкания по повод мениджърското заплащане, с него винаги сме се разбирали, защото той успяваше да бъде човечен. Което не означава, че не е произнасял фрази като „Никой не е незаменим“ или „Тауърбрук“ са собствениците на тази компания“ и т.н., но пак повтарям: знаех, че той просто си върши работата. В техния неповторим стил „Лейблукс“ не ми бяха казали, че той също напуска, нито пък бяха казали на него, че аз си тръгвам. Дори на този етап Райнхард се беше опитал да му попречи да говори с мен, но Джош беше настоял.
За Коледа заминах за Сейнт Барт и когато се върнах през януари, започнах наистина да потъвам. Енергията ми спадна дотолкова, че едва можех да говоря. Когато си в центъра на толкова голям стрес, разбираш колко ужасно се чувстваш и го отдаваш на работата. Но на тялото му трябва малко, за да се отпусне и да почувства травмата, на която е подложено. Често болката остава дълго, след като напрежението се е уталожило и вече не си в окото на битката, не биеш камбаните всяка сутрин и не влизаш в противоборства по цял ден.