За цяла година почивка имах възможност не само сериозно да помисля, но и да обърна внимание на здравето си. Факт беше, че проблемите със съня и изчерпаната енергия ме преследваха още от Хетфилд. Тогава постоянно бях като в мъгла и едва издържах до закуската. Това беше времето, когато майка ми започна да ме нарича хипохондричка. Нищо не можеше да стигне до мен – с изключение, разбира се, на наркотиците, които директно възбуждаха нервната ми система.
Дори като възрастен човек, когато и да се опитвах да потърся лекарска помощ срещу липсата на енергия, отговорът обикновено беше: „Как очакваш да имаш енергия, като работиш толкова много?”.
Факт е, че бях създала световна марка, докато се борех да стана от леглото всяка сутрин, а след това – да остана будна през целия ден. Това казва много за природата на екзистенциалния страх, силата на чувството, че си се провалил и че ще умреш.
Страдах от безсъние, но по-големият ми проблем беше, че спях прекалено много и сънят ми не беше освежителен. Оставена на спокойствие, можех да спя по петнайсет часа без прекъсване, но се събуждах с това ужасно мъгливо усещане, сякаш беше три сутринта в много странна часова зона.
Задълбах в психологическите фактори, които биха могли да причиняват това състояния. Благодарение на терапията се справих с най-саморазрушителните поведенчески модели, а след процеса в Джърси имах чувството, че някаква голяма преграда в гръдния ми кош – майка ми – е била хирургически отстранена. Всеки знае, че психологическата травма може да остави емоционални белези, но е факт, че безмилостният стрес, особено в детството, също оставя отпечатък в клетките, разстройвайки функциите на ендокринната и нервната система. Това „празно” изражение, което имах като млада, беше онова, което психолозите наричат дисоциативно разстройство и то също е реакция на стреса.
Един от лекарите ми, психофармаколог, ми предложи да отида в Института по съня в Ню Йорк, за да ми поставят диагноза. Прекарах нощта там, овързана с датчици като астронавт, които показаха, че страдам от хиперсомния, а това означава, че системата ми за събуждане не се активира и тъй като страдах от дефицит на вниманието, издевателствах над себе си, като се опитвах да се фокусирам.
Казаха ми още, че освен серотониновата дезрегулация, имам и ниско ниво на допамина. Изведнъж ми просветна. Допаминът контролира центровете за наградите и удоволствието в мозъка. Серотонинът влияе на настроението. И двете зависят от надбъбречната жлеза, а перманентният стрес може да доведе до нещо, наречено надбъбречна умора. Ето защо бях обикаляла в училище като зомби и защо бях толкова податлива на стимуланти като кокаина и дори тютюна.
По време на почивната ми година започнах да взимам допаминови добавки заедно с обичайните хапчета и разликата беше поразителна. За пръв път в живота си сутрините са любимата ми част от деня.
Освен това открих, че в мен има нещо, което не толерира чак такъв мързел. По някакъв странен начин времето, което прекарах в отпуск, приличаше на опита на сапьора от „Войната е опиат“, който се прибира вкъщи само за да установи, че наистина има нужда да се върне на бойното поле. След като бях прекарала половината си живот в полети над Атлантика и постоянно на разположение, да имам неограничено време за себе си се оказа изнервящо. Но ежедневието ми бързо се запълни с благотворителни събития и с отглеждането на детето и започнах да си мисля: „Господи, как ми е оставало време за работа?“.
Едно от най-хубавите неща, които ми се случиха след напускането на „Джими Чу“, беше това, че пощата ми внезапно се напълни с писма от много сериозни хора, които питаха: „Какви са ти плановете? Дръж ме в течение. С каквото и да се захванеш, ще се включа с удоволствие”.
Идеята за „Джими Чу” се зароди, докато още бях във „Вог”, дори когато се бях скрила в клиниката за лечение на зависимости, вече мислех за нова марка, която да носи собственото ми име. С клаузата, която не ми позволяваше да развивам конкурентен бизнес, не можех да правя чанти или обувки или да пускам други продукти на пазара в продължение на дванайсет месеца, но можех да започна да съставям бизнес план и да говоря с инвеститори. Хубавото на законовите ограничения беше, че ме принуждаваха да действам бавно. Имах възможност да помисля за това какво трябва да е фундаментално различно и как да избягвам грешките от миналото.
В „Джими Чу“ правехме обувки, чанти и други дребни кожени изделия, парфюмерия и очила. Ако бях останала, щях да пусна конфекция: рокли, поли и блузи. На практика имах визия за цяла лайфстайл марка, която се простираше чак до домакинството. „Ралф Лорън“, „Армани“, „Версаче“, „Фенди“ – всички имаха такава марка. Точно това щях да направя с моя нов бранд – „Тамара Мелън“.