Робърт Силвърбърг
Бизнес с артефакти
Волтусианецът беше малък повяхнал хуманоид. Тъмночервените израстъци на шията му потрепваха нервно, като че ли мисълта за археологическите разкопки в полето го вълнуваха непоносимо. Той жестикулираше нетърпеливо с една от четирите си криви ръце, подканяйки ме да вървя напред по наносния слой.
— Оттук, приятелю. Ето там е гробът на императора.
— Идвам, Долбак.
Аз се влачех след него, чувствувайки тежестта на лопатата и раницата върху раменете си. Няколко мига по-късно го настигнах. Той стоеше до една кръгла издатина над земята и сочеше надолу.
— Това е — каза той радостно. — Запазих го за вас.
Аз порових в джоба си, извадих оттам купчина звънтящи монети с формата на стрели и му подадох една. Волтусианецът благодари с възторженото си кимване и изтича зад мен, за да ми помогне да се разтоваря.
Взех лопатата от него и започнах да копая. Обзе ме трепетното вълнение на откритието. Това се случваше при всички нови разкопки. Предполагах, че този момент на предчувствия, когато лопатата се забива за първата копка в земята, е най-голямото удоволствие за археолога. Копаех бързо и равномерно, следвайки указанията на Долбак.
— Ето го там — каза той с почит в гласа. — И е красиво. О, Джаръл-сър, колко съм щастлив заради вас!
Аз се облегнах на лопатата, за да си поема дъх, преди да се наведа и го разгледам. Избърсах капчиците пот от челото и си помислих за великия Шлиман, работещ в задухата и горещината на Хисарлък, за да открие развалините на Троя. Шлиман бе дълго време един от моите кумири заедно с другите археолози, направили първите разкопки в плодоносната почва на Майката-Земя.
Уморен, аз клекнах на едно коляно и започнах да ровя във финия пясък на волтусианската равнина, опипвайки разкрития ярък предмет. Очистих го от наносното покритие и го разгледах внимателно.
Ил. Росица Скорчева
— Амулет — казах аз след малко. — Трети период, неспецифичен защитен талисман, осеян с най-фини смарагди.
Анализът беше завършен. Обърнах се към Долбак и сграбчих топло ръката му.
— Как мога да ти се отблагодаря, Долбак?
— Не е необходимо — сви рамене той и хвърляйки поглед към амулета, добави: — Ще бъде скъпо оценен. С гордост ще го носи някоя жена от Земята.
— О, да — съгласих се аз с лека горчивина в гласа.
Долбак се бе докоснал до източника на моето дълбоко разочарование и печал. Това извращение на археологията, превръщащо я в източник за дрънкулки и дреболии за украсяване на домовете на богатите и на жените, винаги ме измъчваше. Макар че никога не бях виждал Земята, аз обичах да вярвам, че работя по великата традиция на Шлиман и Евънс, чиито най-големи открития можеха да бъдат видяни в галериите на Бритиш мюзеум и Ашмолиън, а не провесени върху изрисуваните гърди на някоя твърде богата мома, овладяна от истинска страст за антики.
Почувствувах голямо удовлетворение, когато дойде Възраждането и когато интересите на всички се обърнаха изведнъж към древния свят и съкровищата, които лежаха в земята.
Избраната от мен професия, мислех аз, беше сега една от тези, които имаха стойност както за обществото, така и за личността. Колко бърках! Заех се с тази работа, като се надявах, че тя ще ме снабди с така необходимата сума за едно пътуване до Земята. Вместо това обаче аз не станах нищо повече от един наемен лакей на търговец с дамски украшения, докато мечтата за недостижимите земни музеи се покри с дебел слой прах.
Въздъхнах и се съсредоточих отново на разкопката. Амулетът лежеше там, безукорен в своето съвършенство. Той бе един чудесен спомен от великата раса, населявала някога Волтус. Прикривайки тъгата си, аз протегнах ръце и нежно очистих амулета от пръстта, в която бе почивал толкова хиляди години.
Изведнъж почувствувах желание отново да дам бакшиш на Долбак. Повехналият волтусианец прие с благодарност, но и с известна резервираност монетите, което ме накара да почувствувам, че целият този бизнес му изглежда така мръсен, както и на мен.
— Днес свършихме добра работа — му казах аз. — Хайде сега да се връщаме. Ще продадем тази проба и след това ще ти дам комисионата, е, стари приятелю?
— Би било много добре, сър — отвърна меко той и ми помогна още веднъж да наместя моите принадлежности на гърба си.
Ние пресякохме равнината и мълчаливо навлязохме в поселението на земяните. Докато си проправяхме път през ветровитите улици към пробиерната, ни посрещнаха шумни тълпи от четириръки и с пурпурен цвят на кожата волтусиански деца, които ни предлагаха за продан изработени от самите тях неща. Част от тях бяха наистина прекрасни. Волтусианците изглежда притежаваха забележителната дарба на занаятчии. Аз обаче ги отблъснах всичките. Отбягвах ги без значение колко възхитителни ресни от стъклени нишки можеха да шият и колко въздушни и нежни резби върху слонова кост можеха да правят. Такива неща, бидейки съвременни, нямаха на Земята пазарна цена и човек с моите ограничени финансови възможности не би могъл да си позволи такъв лукс.