Пробиерната беше още отворена и когато я приближихме, видях да стоят отвън няколко души, всеки със своя волтусиански гид.
— Хелоу, Джаръл — ме поздрави грубо един висок мъж.
Аз трепнах. Това беше Дейвид Стърджес, един от най-безскрупулните археолози на Компанията на Волтус, един човек, който, без да се замисли, би се заровил в най-светите гробници на планетата, причинявайки непоправими повреди заради една единствена вещ с пазарна стойност.
— Хелоу, Стърджес — отвърнах късо.
— Имаше ли добър ден, старче? Намери ли нещо особено ценно за себе си?
Аз се усмихнах слабо и кимнах.
— Красив амулет от Третия период. Имам намерение да го предам незабавно, но, ако нямаш нищо против, няма да го сторя. Ще го занеса у дома и ще го поставя на нощната си масичка. Така няма да има нужда да обръщаш всичко наопаки, за да го намериш.
— О, това няма да е необходимо — отвърна Стърджес. — Аз дойдох днес с един куп емайлирани черепи — една дузина, от Ерата на Експанзия, украсени с орнаменти от платина. Моето момче ги намери за мен. — Той посочи своя гид-волтусианец на име Кабур. — Чудесен приятел е този Кабур. Откри скривалището им, като че ли имаше радар в носа си.
Тъкмо започнах да давам оценка на моя гид, когато Цвайг, пробиерът, пристъпи към вратата на офиса си и погледна навън.
— Кой е следващият? — попита той. — Ти ли, Джаръл?
— Да, сър — отвърнах аз, вдигнах лопатата си и го последвах вътре.
Той се отпусна до бюрото си и ме погледна с уморен поглед.
— Какво ми носиш, Джаръл?
Аз измъкнах амулета от раницата си и му го подадох през бюрото. Той го разгледа внимателно, забелязвайки начина, по който мигаха вградените гобровири1 и вдигна поглед.
— Нелошо — каза той.
— Той е с твърде фина изработка, нали?
— Нелошо — повтори той. — Седемдесет и пет долара, това е моята последна дума.
— Какво? Та аз пресметнах, че този амулет струва най-малко петстотин! Хайде, Цвайг, бъди умерен. Погледни качеството на тези гобровири!
— Много добро — призна той. — Но ти трябва да разбереш, че колкото и да е привлекателен, не е скъпоценен камък с твърде висока стойност. А аз трябва да взема под внимание както историческата, така и истинската му стойност. Ясно ли ти е?
Намръщих се. Сега щеше да последва дълга реч относно търсенето и предлагането, дефицита на скъпоценни камъни, цената на превоза до Земята, пазара и т.н. Аз се обадих, преди да успее да я започне.
— Не искам да се пазаря, Цвайг. Дай ми сто и петдесет, или ще го задържа за себе си.
— Какво ще правиш с него? — хитро се усмихна той. — Ще го подариш на Бритиш мюзеум ли?
Забележката му ме жегна. Погледнах го тъжно, а той добави:
— Ще ти дам сто.
— Сто и петдесет, или не го давам.
Той се пресегна отдолу и загреба от едно чекмедже десет десетдоларови банкноти, след което ги разстла отгоре на бюрото.
— Аз предлагам толкова — каза той. — Това е най-доброто, което Компанията може да направи.
Погледнах го отчаяно, след това взех намръщен десетте десетдоларови банкноти и му подадох амулета.
— Вземи. Ти можеш да ми дадеш тридесет сребърника2 за следващия, който ще ти донеса.
— Не ми се сърди, Джаръл. Това ми е работата.
Подхвърлих една от десетте банкноти на чакащия Долбак, кимнах рязко и излязох.
Върнах се в мизерното си жилище в покрайнините на земната колония в състояние на дълбока депресия. Всеки път, когато предавах някой артефакт на Цвайг, а през осемнадесетте месеца от деня, в който приех тази проклета работа, аз му бях предал съвсем малко, се чувствувах като един Юда. Когато си мислех за редицата стъклени шкафове, които можеха да бъдат напълнени с моите находки, да кажем в залата на Волтус в Бритиш мюзеум, изпитвах болка. Кристалните щитове с двойна ръкохватка, клиновете за поставяне между зъбите3 от най-фин обсидиан, обиците с техния филигран от зъбци — всички те бяха произведения на една от най-плодовитите цивилизации въобще, тази на старите волтусианци, а бяха разпръсквани по всички ъгълчета на Галактиката като дрънкулки.
2
По подобие на библейското предание Джаръл счита, че предава науката, продавайки своите находки на Цвайг.