— Проблем ли има?
— Да. Тя си пада по големи и космати мъже с вид на варвари, в която категория аз, уви, не попадам. Накратко, тя не ме харесва.
— Това е проблем.
— И така, ако мога да ти платя, за да влетиш там с взлом и да я отвлечеш, след което да я отведеш на някое сигурно и изолирано място, където да ме изчакаш, аз ще дойда и ще устроим една битка, аз ще те победя, ти ще отлетиш и аз ще я отведа у дома й. Сигурен съм, че тогава ще стана достатъчно героичен в нейните очи, за да се издигна от шесто на първо място в листата на ухажорите. Как ти звучи тази работа?
Дарт издиша един дълъг димен стълб.
— човече, не храня особена симпатия към твоя род — особено по отношение на бронираната му и въоръжена с пики част — така че не знам защо ти казвам това… Всъщност, знам… Но, както и да е. Бих могъл да го направя, добре. Но знаеш ли какво ще стане след като спечелиш ръката на тази мома? След време славата на твоето дело ще повехне — и трябва да ти е ясно, че няма да има бис. Дай й само една година, бих казал, и няма начин да не я хванеш да кръшка с някой от косматите варвари, който намира за толкова привлекателни. Тогава или ще трябва да се биеш с него и той да те заколи, или да си носиш рогата, както се казва.
Джордж се разсмя.
— Не ми пука какво прави през свободното си време. Аз самият си имам гадже в града.
Дарт се ококори.
— Боя се, че не разбирам…
— Тя е единствената потомка на дъртия барон, а той не е никак в първа младост. Иначе защо мислиш, че кикимора като тази ще има шестима ухажори? И защо аз бих рискувал всичките си спестявания, за да я спечеля?
— ясно. — каза Дарт. Алчността мога да я разбера.
— Аз го наричам желание за осигуреност.
— Достатъчно. В такъв случай забрави простодушния ми съвет. Добре, дай ми златото и ще го направя. — Дарт махна с проблясващо крило. — Първата падина в онези западни планини ми изглежда достатъчно отдалечена от дома ми за конфронтацията ни.
— Ще ти платя половината сега и другата половина след доставката.
— Съгласен. Обаче гледай да носиш парите в себе си и ги метни докато се изнасяш. Ще се върна за тях след като вие двамцата си тръгнете. Ако ме измамиш, ще повторя представлението, но епилогът ще бъде различен.
— Тази мисъл вече ми мина през главата. — Сега ще е по-добре малко да попрактикуваме, за да изглежда по-реалистично. Аз ще се спусна към теб с пиката и в зависимост от коя страна ти е застанала Розалинд, ще гледам да я плъзна от другата. Ти вдигаш това крило, сграбчваш пиката и изпищяваш на умряло. Може също да блъвнеш няколко огънчета.
— Преди да го направим искам да видя първо как избърсваш върха на тази пика.
— Добре. …Докато ти си хванал пиката и се мяташ насам-натам, аз ще я пусна. След това аз ще сляза от коня и ще те нападна с меча си. Ще те прасна с плоската му част — пак от другата страна — няколко пъти. Тогава ти отново се разпищяваш и отлиташ.
— А колко е остро това нещо, все пак?
— Ужасно тъпо е. Беше на дядо ми. Не е точен, откакто той е бил момченце.
— И пускаш парите на земята по време на схватката?
— Разбира се. — Как ти звучи?
— Не е зле. Може да си сложа под крилото няколко торбички със сок от малини. Като започне акцията ще ги спукам.
— Добра идея. Да, направи го. Дай сега да преговорим набързо и да се заемем с истинското нещо.
— И не праскай много силно…
Този следобед Розалинд от Имението Морис бе отвлечена от зелено-златист дракон, който влетя през стените на покоите й и я отнесе по посока на западните планини.
— Горе главите! — изкрещя шестият в ранг-листата ухажор — който незнайно как в този момент се случи да минава наблизо — към възрастния й татко, който кършеше ръце на близкия балкон. — Аз ще я спася! — и отпраши на запад, възседнал коня си.
Пристигайки в долината, където Розалинд стоеше притисната до скалист процеп, пазена от бълващо пламъци чудовище в златно и зелено, Джордж вдигна пиката.
— Пусни тази девойка и посрещни проклятието си! — извика.
Дарт изръмжа, Джордж се втурна. Пиката падна от ръцете му и драконът се изтъркаля на земята, изхвърляйки огнени езици във въздуха. Изпод лявото крило на мятащото се с гръм и трясък същество прокапа червеникава субстанция. Пред изумения поглед на Розалинд Джордж се хвърли напред и мушна няколко пъти с меча си.
— … и това! — изкрещя той, докато чудовището залитна и се вдигна във въздуха, разплисквайки още червена течност.
То направи един кръг и подхвана пътя си към билото на планината, а след това над него и нанякъде.
— О, Джордж! — извика Розалинд и падна в обятията му. — О, Джордж…