— Как те викат, негърче?
— Джимсън, мистър Голям Бък — рече негърчето. — Казвам се Джимсън.
Бък Големият протегна другата си ръка към храстите и спипа втора рунтава глава. Тръсна я дваж-триж и Мозес, подскачайки, излезе на пътя. Застанаха с Джимсън под ръцете на Бък Големият, разтреперани още по-силно и от листата на шубрака.
— Ами ти бе, черньо, ти как се казваш?
— Аз съм малкият Мозес — отговори момчето.
— Малкият Мозес, ама чий?
— Малкият Мозес Март.
— Ама че смешно име през август! — каза Бък Големият и така го разтърси, уловил го за косата, че Мозес сто пъти съжали, дето майка му го е родила. — Какво си се разтреперил, момчето ми? Какво пък толкоз, няма нищо страшно, ако си смениш името на Август.
— Слушам, сър мистър Голям Бък — каза Мозес, — ще си го сменя. Както кажеш, тъй ще си го сменя. Каквото поръчаш, туй ще сторя. Честна дума, мистър Голям Бък.
Бък Големият пусна Мозес и се разсмя. Шляпна Джимсън по гърба между плешките и преди да се опомни, Джимсън видя, че земята се надига и му се залепя в лицето. Големият Бък погледна надолу, хвана в шепата си малко рунтава коса и изправи Джимсън на крака. После се дръпна и продължи да се смее.
— Слушайте, фъстъци — рече той, — я не се правете, че вие страх! Никому зло не съм сторил. Вие сте ми приятели. Ако не бях закъснял и ако не си бях наумил нещо по тънката част, щяхме да седнем ей тука и такъв майтап щеше да падне…
Бък Големият приповдигна панталоните си и пристегна вратовръзката.
Щат не щат, момчетата се възхищаваха от яркожълтите му чепици и червената връзка, която приличаше на червен фенер, окачен на врата му.
— Откъде се минава за къщата на Сали Певицата? — попита Бък.
— Чия къща? — попита Джимсън и зяпна от удивление. — За коя къща питаш?
— Казах, къщата на Сали Певицата.
— Искаш да кажеш къщата на Сали Певицата, така ли мистър Голям Бък? — обади се Мозес. — Не може да бъде, защото на Сали Певицата коцкарски номера не минават. Такава е една, инат…
— Чу какво питах, фъстъче! Казвам, каквото казвам, точно за Сали Певицата става дума. Откъде се минава?
— Ама ти сериозно ли си решил да й се завъртиш? — попита Мозес.
— Че нали затуй съм тръгнал — рече Бък Големият. — И много бързам, ще знаеш. А вие, фъстъци такива, най-добре елате с мене да ми покажете де живее момичето.
Джимсън и Мозес припнаха край него в тръс да не изостават от грамадните му крачки. Извървяха половин миля и през цялото време и тримата мълчаха.
При всяка среща с хора по пътя хората скачаха в хендека — даваха път на Големият Бък. Всъщност Бък Големият нямаше повече от сто двайсет и пет килограма и не беше кой знае колко висок — някъде към два и двайсет, но минеше ли по пътя, заемаше го сякаш от край до край. Жените и момичетата се кикотеха, но Бък Големият не им обръщаше внимание. Вървеше право напред по големия път, същински птичар, надушил жива следа.
Не мина много, Джимсън и Мозес се запъхтяха, заиздуваха бузи и ако Бък Големият не речеше да спре и да им даде възможност дъх да си поемат, кой знае дали щяха да издържат на неговото темпо. А хората по пътя се пръскаха като ято бекасини.
Като стигнаха отклонението на пътя, Бък Големият спря и попита накъде.
— Оттука, оттатък реката — едва дишащ, каза Джимсън. Ако нямаш нищо против, ще вървя малко по-назад. Ние с Мозес и без това насам се бяхме запътили.
— Хич не ми е да си губя времето и поред да хлопам на хорските врати — рече Бък Големият, — затуй ще ме водите, до където трябва. Да вървим, няма защо да киснем тук.
Поеха вдясно. Из тоя край нямаше много къщи, вървяха, без да се бавят. Бък Големият през цялото време крачеше напред, момчетата едва го следваха.
Отминаха две-три къщи и от моста се заизкачваха по хълма. Бък Големият почна нещо да си тананика. Беше му все едно изкачва ли се, или по равно си ходи.
На върха Бък отново спря и намести панталони. Обърса в крачолите си прахоляка от жълтите обувки и така пристегна червената връзка, че за малко не се задуши.
— Тук е — посочи с ръка Джимсън.
— Значи тук ще кацна — каза Големият. — Значи тук ще си търся закачалка за шапката.
И тръгна към хижата, пресичайки съборената дъсчена ограда. На половината път спря и се провикна назад:
— Много съм ви задължен, момчета — после си бръкна в джоба и подхвърли една лъскава десетачка. Джимсън я улови преди да се е скрила в тъмнината, — много ми помогнахме, сума време спечелих. Страшно съм ви длъжен.
— Ти нали няма да задиряш Сали Певицата, нали мистър Голям Бък? — попита Джимсън. Двамата с Мозес приближиха стобора и се надвесиха през него. — Всички казват, че Сали Певицата не ги гълтала такива. Някои казват, че изобщо не разбирала какво се иска от нея. И който се опитал да я занася, на решето си е отивал.