— Какви други могат да бъдат, Том? — рече той. Подражавайки на гърления селски говор, той каза със заповеднически тон:
— Нумер шеесе и пети, земи си зелето!
Всички се засмяха. Маккой искаше на всяка цена да се включи в разговора и се престори, че никога не е чувал тоя виц. Кънингам каза:
— Разправят, значи, че в казармата, дето ги събират тия селски дангалаци с глас като бурия, през новобранството, на вечеря фелдфебелът ги строява покрай стената и кара всеки да си държи чинията. Пред себе си, значи, има някакъв змейски казан със зеле и някакъв змейски черпак — бере по лопата! Гребва той пълен черпак зеле и го запраща през помещението, а ония сиромаси трябва да го ловят в чиниите: Нумер шеесе и пети, земи си зелето!
Всички пак се разсмяха, но Кърнан все още негодуваше. Каза, че щял да пише до вестника.
— Тия яхуси3, дето идат тука — подзе той, — си мислят, че могат да мачкат хората. Няма защо да ти обяснявам, Мартин, що за стока са.
Кънингам се съгласи, но с известна уговорка.
— По цял свят е така — рече той. — Има ги всякакви. Има ги добри, има ги и лоши.
— Добре де, съгласен, има и свестни — каза Кърнан удовлетворен.
— Най-добре да си нямаш вземане-даване с тях — рече Маккой. — Тъй мисля аз.
Госпожа Кърнан влезе в стаята, постави на масата един поднос и рече:
— Заповядайте, господа.
Пауър стана, за да изпълни задължението на домакин, и й предложи стола си. Тя отклони поканата и рече, че гладела долу, сетне си смигна с Кънингам зад гърба на Пауър и се накани да излезе. Съпругът й се обади:
— А нямаш ли нещичко за мене, мила?
— За тебе ли? Един с опакото на ръката за тебе! — язвително рече госпожа Кърнан.
Съпругът й викна по нея:
— Нищо ли за милото на мама?
Той направи такава смешна физиономия и тъй си преправи гласа, че разпределението на бутилките бира бе съпроводено с всеобщо веселие.
Господата пиха, сетне оставиха чаши на масата и се смълчаха. После Кънингам се обърна към Пауър и му подхвърли:
— Четвъртък вечер беше, нали тъй, Джак?
— Да, в четвъртък — каза Пауър.
— Отлично — тутакси отвърна Кънингам.
— Можем да се срещнем в бара на Маколи — добави Маккой. — Там е най-удобно.
— Само да не закъсняваме — сериозно рече Пауър, — сто на сто ще е претъпкано.
— Тогава в седем и половина — предложи Маккой.
— Отлично! — каза Кънингам.
— И тъй, седем и половина при Маколи!
Настъпи кратко мълчание. Кърнан чакаше да види дали приятелите му ще го посветят. После запита:
— Какво сте намислили?
— А, нищо особено — каза Кънингам. — Имаме една дребна работа в четвъртък.
— Операта, а? — запита Кърнан.
— Не, не — уклончиво каза Кънингам. — Една съвсем дребна… духовна работа.
— Аха — рече Кърнан.
Отново настъпи мълчание. Сетне Пауър без заобикалки заяви:
— Ще ти кажа, Том: истината е, че отиваме на духовни упражнения.
— Точно така — каза Кънингам. — Джак и аз, а и Маккой сме решили да обърнем нова страница.
Той произнесе тая метафора с простодушна решителност и насърчен от собствения си глас, продължи:
— Какво да ти кажа, като ни гледаш какви сме — тайфа негодници, от първия до последния. Така си е, от първия до последния — кисело прибави той, сетне се обърна към Пауър: — Признай си!
— Признавам — каза Пауър.
— И аз си признавам — каза Маккой.
— Тъй че ще идем заедно да се очистим от греховете — рече Кънингам.
Изведнъж, сякаш осенен от някаква мисъл, той рязко се извърна към болния и рече:
— Знаеш ли какво ми хрумна, Том? Защо не вземеш да дойдеш с нас — таман си нямахме четвърти за карето.
— Добре си го намислил — рече Пауър. — Ще отидем заедно.
Кърнан мълчеше. Предложението почти нищо не му говореше, но схванал, че някакви духовни инстанции са на път да се занимаят с делата му, той реши, че личното му достойнство повелява да прояви малко упоритост. Дълго време слушаше с някаква спокойна неприязън разговора на приятелите си за йезуитите, без сам да взима участие в него.
— Нямам много лошо мнение за йезуитите — намеси се той най-сетне. — Те са образован орден, а мисля, че и намеренията им са добри.
— Те са най-великият орден в църквата, Том — въодушевено подзе Кънингам. — Генералът на йезуитите иде на първо място след папата.4
— Нямат грешка — рече Маккой, — ако искаш да свършиш работа без шинтири-минтири, потърси йезуитите. Тия приятели пипат навсякъде. Например такъв случай…
— Йезуитите са прекрасни хора — каза Пауър.
— Има нещо удивително в техния орден — каза Кънингам. — Всички други монашески ордени рано или късно е трябвало да бъдат реформирани, а орденът на йезуитите нито веднъж не е бил реформиран. Никога не е западал.
4
Орденът е организиран на военни принципи; генералът на ордена е