Фауна гледаше на брака с благосклонно око. Той бе не само желателно обществено положение, но й осигуряваше и едни от най-редовните клиенти.
— Добре, да го оженим — каза Фауна.
— О, не! Не бих сторил такова нещо! Особено пък на Док!
Док се опита да разреши своята плетеница по стария класически начин. Предприе дълго и безцелно пътешествие до Ла Хойа, четиристотин мили южно от Монтерей. Пътуваше по стария начин — с много бира и в компанията на млада дама, чиито интереси в зоологията на безгръбначните, както си въобрази Док, може би ще се окажат по-гъвкави. Така и стана.
Пътешествието премина успешно. Времето беше спокойно, топло, вълните едва се забелязваха. Под обраслите с морска трева камънаци — осени го велико щастие — Док откри двадесет и осем малки октоподчета с пипала, достигащи не повече от пет инча. Ако успееше да ги запази живи, за него това щеше да бъде цяло богатство. Постави ги внимателно и нежно в дървеното ведро и ги покри с водорасли. Вълнението му растеше.
Неговата спътничка обаче малко по малко взе да се разочарова. Страстта на Док към октоподите показваше, че не е достатъчно гъвкав към нея. Никое момиче не ще се съгласи да бъде изместено от центъра на вниманието, особено от някакви си там октоподи. Обратният път от четиристотин мили до Монтерей се състоеше от безкрайна пунктирана линия, защото на всеки няколко мили Док спираше да мокри чувала, който покриваше ведрото.
— Октоподите не понасят горещината — обясняваше той.
Този път той не рецитира стихове. Въпросът за очите на момичето, за чувствата, за женската кожа и мисъл изобщо не се постави на дневен ред. Затова пък той разказа за октоподите — предмет, който само преди два дни би възхитил госпожицата.
— Чудни животни са, такива едни нежни, неразбираеми и срамежливи — говореше Док.
— Грозни идиотчета — рече момичето.
— Не, защо да са грозни? — учуди се Док. — Да, разбирам, хората не могат да ги понасят и в същото време са пленени от тях. Очите им изпущат злоба и жестокост. И какви ли не измислици се разказват за октоподите. Нали си чувала …
— Разбира се! — прекъсна го тя.
— Октоподите наистина са свенливи — възбудено продължаваше Док. — И много сложни. Ще видиш, като ги пусна в аквариума. За прилика с човека и дума не може да става, но имат нрави досущ като нашите. Обикновено се затварят в себе си и избягват скандалите, но съм ги виждал умишлено да се избиват едни други. Изглежда, изпитват и страх, и гняв. Закачиш ли ги, ядосаш ли ги, веднага си променят цвета — също като нас. И ние почервеняваме от яд.
— Много интересно — каза момичето и дръпна полата над коленете си.
— Понякога тъй се вбесяват, че припадат и умират — ще речеш от апоплектичен удар. Свръхемоционални животни. Мисля да напиша студия за тях.
— Току виж си открил причината за апоплектичните удари у хората — подхвърли момичето, но тъй като не я слушаше, Док не схвана подигравката в гласа й.
Нужно ли е да казваме как се наричаше това момиче? Тя повече не се вести в Западната биологична. Научните й интереси угаснаха като пламъка на свещ, но затова пък друг пламък лумна у Док.
Пламъкът на прозрението, както изглежда, се запалва и угасва, а човек си остава едновременно и щастлив, и уплашен. Подобни случаи колкото щете. Всеки си спомня ябълката на Нютон. Чарлз Дарвин казва, че неговият „Произход на видовете“ проблеснал в пълния си вид само за секунда, а след това до смъртта си той се мъчил да поддържа този блясък. Теорията за относителността хрумнала на Айнщайн в един промеждутък, напълно достатъчен да плеснеш с ръце. Такава е най-великата загадка на човешкия ум — скокът на следствието. Всичко се намества където трябва, несъответствията съвпадат, дисонансът се превръща в хармония, а глупостта се увенчава с короната на смисъла. Но този скок се извършва върху богатата почва на объркаността, затова и онзи, който скача, изпитва родилни мъки.
Момичето каза „Довиждане!“ и си отиде, но Док не разбра това. Той дори не бе разбрал, че е бил с някакво момиче.
С необикновено старание Док почисти един от големите аквариуми, застла дъното му с морски пясък, постави камъни с полепнали по тях сюнгери, хидри и анемонии. Посади водорасли, налови малки рачета и змиорки. Донесе водата с ведро от плажа и нагласи вътре помпа, която осигуряваше непрекъснатия водовъртеж от аквариума до нарочния резервоар. Взе предвид всички фактори, до които неговите познания му позволяваха достъп — съотношението между растителния и животинския свят, храната, филтрирането, окисляването. Построи цял октоподен свят между стъклените стени, мъчейки се да долови нуждите на всеки октопод, да премахне и най-малката опасност за питомците си. Не забрави светлината и температурата.