— Имам един чичо — подзе Мак, — очите му същите. Богат е дъртакът. Кажи защо, когато хората забогатеят, очите им стават студени?
— Самозащита — тържествено отсече Док. — Обусловена, предполагам, от роднините.
— И аз тъй казвам, Док. Всички от нашата улица се тревожат за тебе. Скучен живот водиш, носиш се насам-натам като смахнат.
— Може би е преориентация.
— Някои казват, че ти трябва жена. Познавам едного — стане ли му криво, връща се при жена си. Така я цени повече. После пак си хваща пътя и живот си живее.
— Шокова терапия — рече Док. — Добре съм, Мак. Само жена не ми търсете, чувате ли, не ми трябва жена. Мъжът според мен се нуждае от посока. Това ми липсва, посока! Иначе вървиш, вървиш и все в кръг обикаляш.
— Мен и тъй ми харесва — каза Мак.
— Заглавието на студията ми ще бъде „Симптоми у някои главоноги, наподобяващи апоплексия“.
— Велики боже! — изстена Мак.
4. НЕ БИ ИМАЛО ИГРА
Още от самото начало Йосиф-Мария се отнасяше към Док с нещо като любов — защото единствена любовта вирее върху неизвестното, странното. За Йосиф-Мария честността на Док беше нещо екзотично. Струваше му се необяснима. И го привличаше, въпреки че не можеше да я разбере. Имаше чувството, че е пропуснал нещо в живота си, макар да не схващаше какво.
Един ден, разположил се в Западната биологична, Йосиф-Мария забеляза шахматна дъска и като разбра, че това е игра, а той беше много добър на игрите, помоли Док да го научи как се играе. Йосиф-Мария лесно схвана свойствата и качествата на туровете и офицерите, на пешките и царицата, на коня. По време на първата им игра Док стана да говори по телефона. Когато се върна, каза:
— Преместил си една моя пешка, своя офицер и царицата.
— Как разбра? — изуми се Шефът.
— Просто зная играта — обясни Док. — Виж какво ще ти кажа, Йосиф-Мария, шахматът е може би единствената игра в света, при която е невъзможно да мамиш другия.
Йосиф-Мария се замисли удивен над тази декларация.
— А защо? — попита той.
— Защото, ако можеше да се мами, не би имало игра.
Йосиф-Мария отнесе тази мисъл със себе си. Тя не му даваше мира цяла нощ. Обръщаше я от всички страни. И се върна при Док с нови въпроси. Мисълта го очарова, завладя го, но не я разбираше.
— И двамата играчи знаят едни и същи неща — търпеливо поясняваше Док. — Играта се играе наум.
— Не може да бъде.
— Добре, помисли си! В математиката, в поезията, в музиката човек не може да лъже, защото са основани на истината. Лъжата, измамата при тях нямат място. Може ли да се мами в аритметиката?
Йосиф-Мария поклати глава.
— Не разбирам.
За него всичко това беше изненада, която го привлече към себе си — струваше му се, че тези необикновени разбирания са някакъв нов, неизвестен досега начин на измама. Дълбоко в подсъзнанието му се загнезди идея: не би ли могло от честността да се направи бизнес? Това би било най-неуловимата измама от всички. Мисълта беше тъй нова, че умът му често се отказваше от нея, ала тя продължаваше да го занимава. Той присви очи и си каза: „Ето, значи, какви били хватките на Док.“
5. ВЛИЗА СУЗИ
В представите на повечето хора полицаят на малкия град е глупав и непохватен. В книгите той обикновено изпълнява ролята на наивника, когото всички баламосват. Хората запазват представите си дори и когато не са верни. Та една ли е заблудата, в която вярваме, съзнавайки, че сме на крив път?
Ако е на служба от дълги години, полицаят научава за градчето повече неща от всеки друг. Той е на ясно с деликатното политическо равновесие между кмета и общинските съветници, между пожарната команда и застрахователните компании. Той знае защо мисис Гелдъм урежда голям гуляй, знае и кой ще присъствува. Когато Мейбъл Андрюс се оплаче, че при нея се е вмъкнал крадец, знае дали това не е било плъх в трапезарията, истински крадец или чисто и просто просовиденията на една гладна кокошка. Полицаят знае, че господин Гелдъм спи с учителката и кога. Знае кога точно гимназистите преминават от джин на марихуана. Известна му е всяка бразда върху повърхността на градчето. При голямо престъпление полицаят обикновено знае кой не го е извършил, а сегиз-тогиз и кой именно го е извършил. Стотиците неща, които могат да се случат, не се случват, ако полицаят е добър. Работите понякога се уреждат с кратък спор на улицата, с телефонен разговор; понякога е нужна само сянката му под уличния фенер. Когато сваля покатерилата се на дървото котка, той знае всички подробности около господаря на котката. Много разплакани и отчаяни от родителите си момченца и момиченца с готовност връщат откраднатите от тях вещи в шепата на полицая и той, ако е добър полицай, ги удостоява с нещо като справедлива милост, без да накърнява с това достойнството на закона.