Непознатият пътник, който слиза в Монтерей от експреса Дел Монте, едва ли съзнава, че пристигането му е било отбелязано. Но случи ли се нещо, той бързо разбира това.
Джо Блейки от Монтерей беше добър полицай. Никога не би станал началник, пък и не искаше. Градчето обичаше Джо и му вярваше. Той беше единственият в града, който можеше да слага край на съпружеските стълкновения. Бе натрупал своя опит в обществения живот и в отклоненията от нормите, като най-малкият от петнайсет добри, но палави деца. Бащината къща беше и единственото му училище. Джо познаваше всички в Монтерей и почти моментално забелязваше пришълците.
Един ден от автобуса на линията „Грейхаунд“ слезе момиче на име Сузи. То се огледа, мацна червило на устните си, после надигна излющения куфар и се упъти към ресторанта „Златният мак“. Хубава беше Сузи, имаше чипо носле и широки уста. Добре сложена, двайсет и една годишна, висока един и шейсет, с вероятно кестенява коса (сега изрусена), тя носеше кафяв жакет с якичка от зайча кожа, памучна рокля на шарки и кафеникави обуща от бокс (с леко очукани токове), протрити на десния палец. Едва забележимо накуцваше с десния крак. Преди да вдигне куфара отвори кафявата си чанта от изкуствена кожа, в която имаше огледалце, гребен с два отчупени зъба, пакетче „Лъки Страйк“, кибрит, на който пишеше „Хотел Розалия, Сан Франциско“, половин туба ментови ролки, осемдесет и пет цента в звонк, но никакви банкноти, червило, но не и пудра, аспирин в тенекиена кутийка и никакви ключове.
Ако тази нощ станеше убийство, Джо Блейки би записал всичко това на книга, ала сега дори не подозираше, че го знае. Джо действуваше предимно по инстинкт. И влезе в „Златният мак“ тъкмо когато сервитьорката поднасяше чаша кафе на изправилата се пред бара Сузи. Джо се настани на стола до нея.
— Здравей, Ела — подвикна той към гостилничарката. — Чаша кафе.
— Момент — рече Ела. — Как е жена ти, Джо?
— Добре. Но ако можеше да оздравее, щеше да бъде по-добре.
— От тебе зависи — каза Ела. — Мъжете не разбират тия неща. Остави я да си почине, купи й нещо за усилване. Ако можеш да чакаш, ще ти приготвя прясно кафе.
— Мога — каза Джо.
Ела отиде до другия край на бара, взе кафе и го тури в мелничката.
— А ти, сестро? — обърна се Джо към Сузи.
— Нищо — отвърна Сузи. Тя не вдигна глава, но го видя в блестящата машина за кафе.
— Отпуска?
— Да.
— Докога?
— Не знам.
— Работа ли търсиш?
— Горе-долу.
Ела се приближи, но като ги чу, си намери отново работа в другия край на бара.
— Познаваш ли някого от тукашните? — попита Джо.
— Имам леля.
— Как се казва?
— Влиза ли ви в работата?
— Да.
— Добре. Нямам леля.
Джо се усмихна и Сузи се отпусна. Харесваше мъжете, които проявяват загриженост за жените си.
— Значи, скитничество, а? — каза Джо.
— Още не. Май ще си имам неприятности с вас, а?
— Ако от мен зависи, не. Имаш ли карта за обществена осигуровка?
— Изгубих я — каза Сузи.
— В нашия град сме строги — продължи Джо. — Всичко става с ред. Не се опитвай да работиш по улиците. Забранено е от властите. Ако нямащ един долар да заминеш, обади ми се. Казвам се Джо Блейки.
— Благодаря, Джо. Само че не съм уличница, честна дума.
— Още не, не си — съгласи се Джо. — В нашия град е невъзможно да си намериш работа, защото консервните фабрики ги затвориха. Но ти не се тревожи. — Джо стана и се протегна. — За кафето ще дойда по късно, Ела — рече той и излезе.
Както изглежда, работата на Ела бе привършена. Тя се приближи с влажна кърпа за прах в ръката.
— Чудо човек! — каза тя. — Още кафе? Има прясно.
— Може — каза Сузи.
Ела й подаде втора чаша.
— Къде ще отседнете?
— Още не зная.
— Сестра ми дава стаи, не са лоши. Четири долара седмично. Може да я питам по телефона има ли свободни.
— Предпочитам да потърся най-напред из града — отвърна Сузи. — А ще имате ли нещо против да оставя куфара тук? Малко е тежичък.
— Оставете го. Под тезгяха ще го скрия.
— Ами ако ви свърши смяната, докато се върна?
Ела я погледна право в очите.
— Моята смяна, сестро, никога не свършва.
Сузи разгледа витрините по улица Алварадо, после слезе на кея и се загледа в рибарските лодки и въжа. В сянката на кея винаги се навърташе пасаж дребна риба. Две момчета мятаха въдиците си там, ала нищо не хващаха. Към четири часа Сузи мина по опустялата улица Консервна, купи си пакет „Лъки Страйк“ от бакалницата, погледна разсеяно към Западната биологична и похлопа на вратата на „Мечешко знаме“. Фауна я прие в спалнята-кабинет.