— Разбира се, купувах. Под навеса за дърва имах дял сандък. Всички казваха, че съм будала, но аз им взех парите.
— Как?
— Ей тъй. Постъпих честно и ги накарах да сушат само човешки глави. Я си представи, че изнесат по-голяма пратка и оня шегобиец Ататулагулу вземе та пъхне вътре две-три от маймунските? Хората ще изгубят доверие. И в най-хубавите глави ще почнат да им се привиждат маймунсурати. Изкупих маймунските и по тоя начин отървах пазара от тях. Трябваше да мисля и за доброто си име.
— Добре де, ами тоя шегобиец …
— Зная какво искаш да кажеш. Той се досети. Бях му в ръцете. Взе да ми иска повече за маймунските глави, отколкото за човешките. Усети се навреме.
— Така си и мислех. Всеки би се досетил — отбеляза Шефът.
— Но работата потръгна. Хората знаеха, че купят ли глава, тя ще е човешка и е най-доброто, което може да им се предложи.
— Да, ами шегобиецът?
Фауна дръпна чекмеджето на писалището си и измъкна оттам някакъв красив малък предмет, черен и лъскав като полирано дърво, не по-голям от лимон.
— Ето как свърши той, чудесно, нали? — рече Фауна. Шефът отмести смутено очи.
— Трябва да си вървя. Оставил съм племенника сам в магазина.
— Не свири ли вече с тромпет?
— Подлудява ме — каза Йосиф-Мария. — Купил си е нов и не му слиза от ръцете. Карах го да репетира долу, на брега. И си мислех, че морските вълни и тюлените ще го заглушат. Оная вечер надал с тромпета поздрав за разминаване на един военен катер, че и досега търсят с кого са се разминали. Но най-лошото стана снощи. Свирил си на брега и взел, че насочил тая дяволска тръба в каналната галерия. Тъй се получавал резонанс, разправя. Де да знам получава ли се, или не, но разбрах, че от всички нужници в квартала почнало да се носи „Бурно време“8. Старата госпожа Сомърс тъкмо си правела клизма. Хората разказват най-различни неща, но не вярвам. Да си тръгвам. Току-виж оня хлапак ми изпочупил стъкларията с високите си тонове.
— Заповядай пак някой ден — каза Фауна.
— А ти помни какво ти казах за Сузи.
— Добре — каза Фауна.
Колкото и да е смешно, човек никога не купува от собствения си магазин. В отсрещния цигарите са винаги по-пресни. Тъй и момичетата от „Мечешко знаме“ никога не си купуваха цигари от автомата в своето заведение. За „Лъки Страйк“ и безалкохолната напитка „Севън ъп“ те прескачаха до Шефа. По тези причини почти всеки от улица Консервна почти всеки ден ходеше почти навсякъде.
Йосиф-Мария още не бе влязъл в бакалницата, когато се появи Сузи. Макар че никой не би препоръчал Йосиф-Мария като удостоен с най-висшия дар на бога, красотата, дойдеше ли работата да се направи експертиза на някое момиче, от него по-добър не можеше да се срещне. И ако не се намесваха чувствата му, сигурно би бил прав. Докато Сузи развали едрите пари и натисна бутончето за „Лъки Страйк“ върху автомата, и двамата успяха да се огледат и да преценят резултатите.
Преценката на Сузи беше: „Мазен, умен и подъл. Внимавай да не му поискаш нещо! Човек на процента. Смее се само с устата. Очите му — като на змия. Един ден от много ум ще си изпати.“
Йосиф-Мария си каза: „Жив риск за публичен дом. Момиче с характер. Не признава правилата на играта и току-виж почнала да печели. Твърде приятна. Но хареса ли някого, ще си пожертвува заплатицата.“
Шефът не би я търпял в „Мечешко знаме“. Знаеше, че единственият човек, комуто можеш да вярваш абсолютно, е егоистът. Той е винаги в подходяща форма.
И всеки момент знаеш какво може да очакваш от него. Но срещнеш ли човек със скрита доброта, рано или късно ще те подведе. Единственият задоволителен будала е онзи, който от главата до петите е егоист.
С такива винаги си добре. А Фауна се излагаше на опасност.
Йосиф-Мария разгледа Сузи от всички страни, сякаш купуваше автомобил на старо. Хубава фигура, стройни крака и тънки глезени, твърде лека в бута и твърде тежка в бюста. И това беше лош признак. Добрата проститутка е плоска в гърдите. И лицето й беше хубаво.
Показваше настроението й. Щом е хубаво, значи се чувствува добре. А добрата проститутка носи маска и изглежда еднаква за всички: симпатична, но на сутринта вече не можеш да си спомниш как е изглеждала. А Сузи не се забравя лесно. Риск, и то какъв риск! Сузи или харесваше хората, или не ги харесваше. И това не беше за добро.
Племенникът на Шефа, Какауете, бършеше напрашените лавици и метна златнозъба усмивка към Сузи. Сузи грейна. Не се засмя, а се ухили. Усмихнеше ли се със своите сочни устни и широка уста, очите й се присвиваха и от нея се отделяше нещо топло, което палеше. Рисковано! На всичко отгоре имаше твърдост, но не тъпата безразсъдна твърдост. Не че беше много умна. Йосиф-Мария реши, че той и минутка не би търпял Сузи. Сигурно ще е от тия, дето без думица да кажат, се влюбват, без да се досетят да проверят банковата сметка на мъжа. Беше от тия, мислеше си Шефът, които носят купища главоболия на мъжете, но в занаята за нищо не ги бива. В нея имаше нещо, което му напомни Док. И Шефът реши отново да предупреди Фауна. За един публичен дом такова момиче можеше да се окаже чист провал. Такова беше искреното мнение на Йосиф-Мария, а Йосиф-Мария в тези неща беше професионалист. Ако за болестите човек трябва да слуша съветите на лекаря, то за курвите най-сигурен беше съветът на Шефа. Е, разбира се, понякога и единият, и другият допускаха грешки. Преценката и анализът бяха извършени почти за едни миг, тъй че щом Сузи разкъса пакета, извади цигарата и я запали, присъдата на Шефа бе вече готова.