Има хора, които ще кажат, че всичко това е лъжа, но дори и нищо да не се е случило, това съвсем не значи че е лъжа.
9. ПОБЪРКВА СЕ ОНЗИ, КОГОТО БОГОВЕТЕ ОБИЧАТ.
За случайния наблюдател улица Консервна може би прилича на низ от затворени в себе си себични единици, всяка от които функционира сама, без никаква връзка с останалите. Слаба беше видимата връзка между „Ла Ида“, „Мечешко знаме“, бакалницата (все още известна под името „Бакалница Небесно Цвете на Ли Чун“), нощния приют и аперитив „Палас“ и Западната биологична лаборатория. В действителност всички бяха обвързани с паяжиноподобни стоманени нишки — нараняването на едно от тия звена предизвикваше отмъщението на всички останали. Всички плачеха, ако едно от тях изпаднеше в печал.
Док беше нещо повече от почтен гражданин на улица Консервна. Той бе целителят на наранените души и порязаните пръсти. Макар и здраво окопал се в законността, той непрекъснато се виждаше принуден от разнообразните нужди на приятелите си да я нарушава. Без много да се мъчи, всеки можеше да измъкне от него по някой и друг долар. И когато Док изпаднеше в беда, бедата ставаше обща.
Каква беше бедата на Док? Сам той не знаеше. Беше дълбоко, окайващо нещастен. Седеше с часове пред масата с жълтия топ хартия и подострените като игли моливи. Понякога кошчето му се изпълваше с изпомачкани изписани листове, друг път не хвърляше и перушинка дори. Сегиз-тогиз ще се настани до аквариума и ще се загледа в него. А гласовете отвътре виеха, крещяха и стенеха. „Пиши!“ — казваше високият глас, „Търси!“ — припяваше средният, а ниският въздишаше: „Сам! Сам!“ Док не се предаде без борба. Възкреси старите си любовни истории, потопи си в музиката, зачете „Страданията на младия Вертер“, но гласовете не го оставяха. Предизвикателните жълти листове се превърнаха в негов враг. Един по един октоподите в аквариума мряха. Оправдаваше се — и това оправдание бе станало вече банално — с липсата на добър микроскоп. А когато умря и последният октопод, той побърза да си послужи с него като с ново оправдание. Навестяваха ли го приятели, обясняваше: „Виждате ли, не мога да мина без експериментален материал, а такъв ще си набавя едва през пролетните отливи. И щом се запася с опитни екземпляри и с нов микроскоп, сядам и веднага написвам научния труд.“ Приятелите му усещаха неговата болка, заразяваха се и я отнасяха със себе си. Разбираха, че идва мигът, когато ще трябва нещо да сторят.
В приют „Палас“ се породи кратко съвещание — именно „породи“, защото никой не го свика, никой не го замисли и все пак всеки знаеше какъв ще е дневният ред.
Дебелата Ида бе потънала в дълбок размисъл. „Мечешко знаме“ се представляваше от Агнес, Мейбъл и Беки. Присъствуваха всички момчета. Събранието започна случайно и както всички събрания, със заобикалки.
— Снощи Дебелата Ида изхвърлила един пияница и си изкълчила рамото — почна Хейзъл.
— Вече не съм млада — замислено допълни Дебелата Ида.
— Ама пияницата си намерил майстора — продължи Хейзъл. — Тъй изхвръкнал, че не докоснал тротоара. Ако правеха олимпиади по изхвърляне от заведения, Дебелата Ида лесно щеше да стане шампион.
— Но си изкълчих рамото — каза Дебелата Ида. Продължиха да заобикалят главната точка.
— Какво прави Фауна? — попита Мак.
— Добре е — отговори Агнес. — И тя си има грижи.
Беки внимателно лютеше лака от ноктите си.
— Чудо жена е тая Фауна — рече тя. — Учи ни как да се държим на трапезата. Бас държа, ако има трийсет и пет вида вилици, тя знае коя за какво се употребява.
— Нали са все за ядене? — каза Мак.
— Исусе, какъв невежа! — възкликна Беки. — На какво да се хванем на бас, че не можеш да различиш вилица за десерт от дупка в земята?
— А ти знаеш ли за какво служи Джаксъновата вилица10? — войнствено се обади Хейзъл.
— Чия вилица?
— Тогаз мълчи! Не се знае кой е невежа — каза Хейзъл.
— Нещо ново към Док? — попита Дебелата Ида.
— Не — рече Мак. — Снощи бях при него. А бе не можем ли да направим нещо?
Впуснаха се в размишления. Щом Док изживяваше тежки времена, тежки времена настъпваха и за всички негови приятели, които го обичат. Едно време той беше безупречен. Нямаше нищо, което не би могъл да стори, тъй като по начало не му се щеше да прави много неща. И въпреки повелите на сърцата им, в приятелите му почна да расте нещо като присмех — такъв еди любящ присмех, който може би никога нямаше да се зароди, ако в миналото Док не беше велик. Хората, които по-рано споменаваха името му със страхопочитание, сега бяха почнали да се чувствуват по-самоуверени — той вече не стоеше тъй високо над тях.