— Какво търсиш в пясъка? — изрече някакъв глас зад гърба му.
— Нищо — отвърна Док, без да се обръща.
— Тук няма миди.
— Зная — рече Док. — И после добави с притихнал глас: — Просто искам да бъда сам. Нито ми се ще да говоря, нито искам да обяснявам, нито да споря, нито да слушам. Сега тоя ще ми развие някоя теория по океанография. Няма да се обръщам.
— В морето има толкова много метал — каза гласът. — В една кубическа миля морска вода има толкова магнезий, че с него можеш да покриеш цялата страна.
„Как пък винаги налитам на такива! — помисли си Док. — Де що има маниаци, все на мен те се лепнат!“
— Аз съм пророк — каза гласът.
Док се извърна разгневен и петите му потънаха в пясъка.
— Чудесно! — кресна той. — Моите работи не ви интересуват, но кажете, да видим какво ще кажете. — Не можа да си припомни друг случай, в който да е бил нелюбезен към непознат.
Пред него стоеше грамаден брадат странник с живите и невинни очи на червенобузесто бебе. Беше нахлузил дрипави панталони, носеше синкава риза, изпрана до бяло, и беше бос. Сламената шапка на главата му беше с две големи дупки на периферията — доказателство, че на времето е принадлежала на кон.
Док почувствува, че му става интересно.
— Имам обичая да каня непознатите на вечеря — каза пророкът. — Естествено никак не съм оригинален. Същото е вършел още Харун ал-Рашид. Моля, последвайте ме!
Док се изправи. Сухожилията зад коленете му изпищяха от болка. Пророкът беше по-висок от него и отблизо човек можеше да се увери, че сините му очи наистина светят с блясъка на умните бебета. Но лицето му беше от гранит — издялано от онзи материал, от който правят пророците и патриарсите. Мина му мисълта, че някои светци са имали може би тъкмо такъв вид. От парцаливите ръкави на синята риза като грамадни лозници стърчаха две китки, а дланите, покрити със загрубяла кожа, се пресичаха от безброй белези, оставени от острите черупки на морските жълъди. В лявата си ръка пророкът мъкнеше чифт вехти кецове и като видя, че Док се загледа в тях, рече:
— Нося ги само във водата, за да се пазя от жълъдите и медузите.
Въпреки желанието си Док усети, че обаянието на този човек го покорява.
— Харун — почна Док — го спохождали добрите и злите духове на земята, огъня и водата. При вас идват ли? „И таз хубава! — помисли той. — Нима се хванах на тая глупава игра? Нима не мога да плюя и да си ида? Още има време.“
Пророкът погледна надолу под ъгъл към лицето на Док.
— Живея сам — простичко каза той. — Живея под небето. Нощем слушам вълните и наблюдавам черните силуети на боровите клони върху небето. Но при тази тишина и при тези звуци, при тия багри и тази самота естествено спохождат ме и видения. Всекиму се случва.
— Но сигурно не вярвате в тях, а? — с надежда попита Док.
— Не виждам какво има тук за вярване и за невярване. Нали си виждал как слънцето, преди да потъне в океана, се сплесква и добива най-чудати форми? Всеки път ли си казваш, че това се дължи на илюзия, причинена от атмосферните частици и светлината, пречупена във водата, или просто се радваш на красотата? Нима ти нямаш видения?
— Нямам — отсече Док.
— Ами от музиката не се ли пораждат желания, спомени?
— Това е друго — каза Док.
— Разлика няма — рече пророкът. — Хайде, вечерята е готова.
По дюните имаше дълбоки пукнатини, в които брулените от ветровете борове намираха убежище и се укрепяваха срещу пълзящите пясъци. В такава пукнатина се намираше и домът на пророка. Малката падинка бе защитена от вятъра. Боровите клони я закриваха, пясъкът бе постлан с дебел килим благоуханни борови иглици. Смъкнеше ли се в тази малка чаша, човек дочуваше вятъра, който свисти над главата му във върховете на дърветата. Под заплетените клонаци тегнеше вечен сумрак. Боровете можеха да оцеляват само защото се подчиняваха на по-могъщите сили — лягаха ниско и протягаха клонести ръце по посока на вятъра, като подхранваха дребните пълзящи растения, които забавят крачките на скитащите дюни. До стволовете гореше огън. Върху огнището от плоски камъни къкреха почернели консервни кутии.
— Това е моят дом — каза пророкът. — Добре дошъл! Сготвил съм чудесна вечеря.
От разклонението на едно дърво той смъкна тенекиена кутия, извади отнякъде хляб и отряза две дебели филии. После изсипа морски краставици от една мокра торба, счука ги върху камък и размаза вътрешностите им върху резените.
— Мъжките сладнят, женските нагарчат — обясни той. — Обичам да ги смесвам.
— Ял съм — рече Док. — Италианците ги ядат. Едни от най-силните белтъци. Някои смятат, че възбуждат полово.