У пророка имаше някаква желязна простота. Беше като монолитен къс от логика, застанал с гърди към вълните на ядовитата глупост.
— След това ще ядем молюски на пара — каза той. — Ето, с тая игла ги ям. Обичаш ли морски марули? Имат съвсем особен вкус. Имам и супа, но няма да кажа от какво е. Ще видиш.
— Все от морето ли си доставяте храната?
— Съвсем не — усмихна се пророкът. — Да можеше … по-просто щеше да бъде. Получавам всички белтъчини, от които се нуждая, та дори и повече, но стомахът ми, нали е човешки, все още проплаква за скорбяла. И затова ям хляб и малко картофи. А с белтъчините обичам и нещо киселичко. Ето, виж, имам шише оцет и два-три лимона. И още, тъпча се с билки — и чубрица, и пелин, и обичниче.
— Ами въглехидратите? — запита Док. — В отливните блата няма захар.
Пророкът сведе поглед и се загледа в една черна мравчица, която се мъчеше да се покатери върху пясъчната лавина, но непрекъснато се сриваше назад. Заговори срамежливо:
— Открадвам си сладкиши. Не можах да се откажа.
— Слабост на плътта — определи Док.
— Но това няма значение — извика пророкът. — Апетитът не е лошо нещо. Колкото по-голям е апетитът на човека, толкова човекът е по-богат. Учили са ме да не крада. И не вярвам в кражбата. Помисля ли си за нея, усещам, че чувствата ми се нараняват. И сладкишите не ми се услаждат, но какво да правя, като обичам добуш и еклери!
Заизваждаха молюските от черупките им с игли, после ги топваха в лимоновия сок. Супата съдържаше охлювчета, рачета и дребни рибки, подправени с чесън и хвойна.
— Някои хора се гнусят — отбеляза пророкът.
Като се навечеряха, Док се отпусна върху боровите иглици — сладостно спокойствие го обзе. Въздухът, мекотата на иглиците, ароматът на водорасли, бор и блага билка, музиката на вятъра в боровите клони, ситият стомах — всичко това иззида около него стените на задоволството.
— Учудвам се, че никой не ви е потърсил — каза той. — Такъв разумен човек сте. Но такова е нашето време, в хората като вас, тия, дето не се тревожат и не бързат за никъде, всички виждат опасност. Особено опасни са онези, които не смятат, че светът е пред свършек.
— Но той наистина върви към свършек — рече пророкът. — Тръгнал е натам още от деня на своето раждане.
— Учудвам се как още не са ви тикнали в затвора. Защото да се чувствуваш щастлив, без нищичко да имаш, се смята за престъпление.
— Затварят ме — поправи го пророкът. — Затварят ме и още как! От време на време съм под наблюдение.
— Щях да забравя — сепна се Док, — вие сте луд, нали?
— Може би. Но не съм опасен. При това още не са ме хванали, че крада сладкиши. Много съм ловък, пък и рядко открадвам.
— Но никога не събирайте около себе си ученици — каза Док. — Те на бърза ръка ще ви разпънат на кръст.
— Не е много страшно. И не съм седнал никого на нищо да уча.
— Знам ли? Доктрината на нашето време гласи, че човек не може да съществува без разните му там имущества и прочие. Може би не проповядвате тъкмо това, но животът ви е живот-предателство.
— Ленив съм — рече пророкът. — Пил ли си някога чай от блага билка?
— Не.
— Силен и ароматичен. Леко слабителен. Ще можеш ли да пиеш направо от бирена бутилка?
— Не виждам защо не.
— Внимавай! Бутилката пари! Вземи този клон да увиеш стъклото.
Пророкът помълча и после рече:
— А теб какво те мъчи? Или не искаш да приказваш?
— Да приказвам, защо не, само че не зная какво ми е. Всъщност сега нищо ми няма.
— Ясно. Като всички други. Женен ли си? Деца имаш ли?
— Не.
— А не искаш ли да се ожениш, да имаш деца?
— Струва ми се, не искам.
— Снощи видях една морска сирена — каза пророкът. — Нали си спомняш, припадна мъгла. Луната — презполовена. Нощта беше с много багри, не като друг път само в черно, сиво и бяло. Там, дето свършва пясъкът, в морето се вдава каменен език. Отливът се дръпна толкоз, че на това място се образува леговище от водорасли. Тя доплува, удари с опашка като моруна, подскочи и се излетна върху водораслите. Почна някакъв танц с белите си ръце. И не си отиде, додето приливът не я покри.
— Сън, нали?
— Отде да знам? Но ако е било сън, горд съм, че мога да виждам насън такива хубави неща. А ти към какво се стремиш?
— Аз ли? Мъча се да реша — каза Док. — Искам да имам всичко, което съм видял, което съм премислил, което съм научил. Да имам всичко; да го пречистя, да го подредя, та да ми остане нещо смислено, нещо полезно. А май няма да мога.
— Значи, не си готов. Или пък се нуждаеш от помощ?
— Каква помощ?
— Има неща, които човек не може сам. Аз например никога не бих се хвърлил на нещо голямо, без … — пророкът млъкна. Върху твърдия пясък връхлетяха тежки вълни. Жълтеникавите отблясъци на залязващото слънце близнаха един облак на изток и той се превърна в късче злато.