— Без?
— Без любов. А сега трябва да отида при залеза. Струва ми се, настъпи мигът, в който не може без мен. Това ме кара да се чувствувам нужен. — Пророкът се изправи и отърси боровите иглици от дрипавите си панталони.
— Ще дойда пак — рече Док.
— Сигурно няма да ме има. Аз съм неспокойна душа. Сигурно няма да ме има вече.
Той се прехвърли над ръба на ладийката и Док видя как вятърът подгъна периферията на сламената му шапка. Златното слънце го освети в лицето и заблестя в брадата му.
11. РАЗМИШЛЕНИЯТА НА ХЕЙЗЪЛ
След като Мак излезе от приюта „Палас“ (и по една случайност не намери Док у дома), Хейзъл седна и се замисли. Трудно възприемаше Хейзъл нещата. Чу теорията на Мак, че Док никога не ще успее да напише своя труд, но истинското й значение му стана ясно едва когато остана сам. Чувството, че с Док не всичко е в ред, цареше вече по цялата улица Консервна, ала досега то бе убягвало на Хейзъл. Той знаеше, че Док си има неприятности, но приятелското чувство на съжаление още не бе го обзело. Поискаше ли да узнае деня и часа, в които ще настъпи краят на света, стигаше му да попита Док и неговият отговор би означавал последната дума. Останал сега сам, той се замисли не за слабостите на Док, а за предателството на неговите приятели, които можеха да му противоречат, които дръзваха да му противоречат.
Хейзъл потупа облегалото на своя люлеещ се стол, скочи и отиде при Дебелата Ида. На тезгяха беше Еди, поради което Хейзъл получи едно след друго две чаши уиски, плащайки само кока-колата.
После пое между две от консервните фабрики и се озова на брега. Една чайка със счупено крило привлече вниманието му. Погали я, опита се да й помогне, но го стори така, че тя заплава по водата и се удави. Хейзъл бе преживял земетресение и сега търсеше епицентъра му. Тръгна по крайбрежните скали и достигна пясъците на Пасифик Гроув, но и там нищо не можа да му направи впечатление, нито дори загорелите момчета, които ходеха по ръце, за да се харесат на момичетата. Тогава свърна нагоре по хълма, влезе и обиколи приземния етаж на Холмановия универсален магазин. Надзирателят на етажа го придружи по целия път — чест и предпазна мярка, на каквато малцина можеха да се радват. Но Хейзъл дори не забеляза лъскавите редици дребни сечива по рафтовете.
Невъзможно е да измъкнеш почвата изпод нозете на един човек и да искаш от него да се държи нормално. На връщане към улица Консервна Хейзъл мина покрай погребалния магазин. Беше се събрала огромна тълпа. В друг случай Хейзъл с ентусиазъм би се залепил, но сега само погледна планината от гладиоли, които изнасяха от магазина, без да трепне в него желание за участие. Щастливият мъртвец щеше да бъде погребан без Хейзъл.
В Ню Монтерей Хейзъл мина не покрай, а направо през сюрия сборичкали се псета, без да ги погледне. Всички негови прояви биха, разбира се, разтревожили приятелите му, но ако знаеха какво мисли Хейзъл, те сигурно щяха да се ужасят.
Мисленето по начало е безполезно. За Хейзъл то представляваше подвиг. Онзи, който би могъл да си представи мисловния му процес, незабавно би се почувствувал болен от морска болест. Това беше див хаос от образи, спомени, думи, фрази. Беше нещо като задръстване на пътя при пресечка, при което Хейзъл се намираше в центъра, мъчейки се да възстанови движението.
Продължи да крачи към улица Консервна, но не се насочи към приюта „Палас“, а по инстинкт пропълзя под клоните на черния кипарис в запустялото място, където бе живял толкова години в дните преди „Палас“. Мислите на Хейзъл не бяха сложни. Забележителното беше, че са дошли.
Хейзъл обичаше Док. Док беше в беда. Някой беше виновен за това. Кой? Че можеха да бъдат обстоятелствата, а не определено лице — това не влизаше в неговите съображения. Лицето, което наскърбява Док, трябваше да бъде обезвредено дори ако за целта се наложеше убийство. Хейзъл нямаше нищо против убийството. А това, че не бе убил никого досега, се дължеше само на липсата на желание и необходимост. Помъчи се да си спомни всичко, което бе чувал за настроенията на Док, но всичко беше мъгляво, неясно, с изключение на едно: Мак бе казал, че Док няма да напише своята работа. Това бяха единствените ясни думи, изказани досега. Значи Мак беше въпросното лице! Значи той трябва да понесе отговорността. Хейзъл се натъжи, защото харесваше Мак, много го харесваше. И се хвана за надеждата, че може би не ще се наложи да го убива.