Под кипариса стана тъмно, тъй тъмно, че не можеше да се чете. Хейзъл винаги съдеше за светлината по това, дали позволява да се чете, макар че той никога нищо не четеше. Фенерът пред верандата на „Мечешко знаме“ пламна. Западната биологична бе все още тъмна. През прозорците на приюта „Палас“ там горе проникваше бледата светлинка на газената лампа. Напразно Хейзъл се мъчеше да възвърне състоянието си на сладко безсмислие. Безполезно. Виновникът беше Мак. И Мак трябваше да направи нещо.
Хейзъл се изправи и изчетка прахоляка от дрехите си. Заобиколи ръждясалите тръби на празното място, премина през железопътната линия и се изкачи по стръмната пътечка. Зад него, малко приглушен от фабриките, ехтеше тромпетът на Какауете, който свиреше „Бурно време“, чуваше се лай на тюлени.
В „Палас“ момчетата и Мак играеха на пода дама с парче тебешир. Шишето за победителя стоеше на удобно разстояние.
— Здрасти, Хейзъл! — извика Мак. — Хайде с нас!
— Мак, ела да излезем! — с печал в гласа каза Хейзъл. — И се приготви да си пазиш кожицата!
— Каквооо? — изненада се Мак и политна назад.
— Ще ти дам аз едно „какво“, че свитки ще видиш! — рече Хейзъл.
— Защо? — попита Мак.
От този въпрос Хейзъл най-много се боеше. Помъчи се да намери бърз и точен отговор.
— Ела навън и ще разбереш!
— Хейзъл! — Мак се изправи. — Хей, момченце, какво те е прихванало, а? Кажи! Може пък да ти помогна?
Хейзъл почувствува, че държи положението в свои ръце.
— Ти нямаш право да се отнасяш с Док по този начин! — свирепо просъска той. — С всеки друг, но не и с Док!
— Че как се отнасям с него? Какво съм му направил? Е, дето го мамя от време на време… но ние всички го мамим. И ти.
— Ти рече, че нямало да си напише книгата. Това е.
— О, небеса! — възкликна Мак.
— Значи си страхливец!
— Така да е. Страхливец съм. Но някой път, когато не ме е страх, ще ти метна един тупаник. Сядай сега! Сръбни от шишето.
Прикоткаха Хейзъл, пошегуваха се и най-сетне очите му плувнаха от умиление. Но науми ли си Хейзъл нещо, лесно не го забравя.
— Длъжни сте да му помогнете — повтаряше той. — Не го ли виждате, че е нещастен, че е тъжен? Трябва да му помогнете.
— За тая работа никой не му е крив — каза Мак. — Най-малкото ние. Лошото му е там, че уж иска всичко да скрие, пък то избива, като червей полазва от пъпката върху розата.
— Точно така е, дяволите го взели! — потвърди Хунти Втори.
— Не приемам никакви извинения! — извика Хейзъл.
— Хейзъл е прав — рече Мак, след като помисли и наум опипа въпроса от всичките му страни. — Само за себе си мислим. А през целия си живот не сме имали такъв добър приятел, като Док. Да оставиш приятеля си! Просто се срамувам. Добре че е Хейзъл да ни напъти! Виж, аз да бях зле, от Хейзъл и една думица не бих чул, ама друго си е, като ти го каже.
Хейзъл завъртя изненадано глава. Комплиментите в живота му бяха толкова малко на брой, че просто не знаеше как трябва да ги приема.
— Най-тържествено предлагам — продължи Мак — да станем всички накрак и да пием наздравица за Хейзъл, за тази благородна, истински благородна душа!
— О, приятели, дяволите… — хлъцна Хейзъл и обърса очи с ръкав.
Заобиколиха го в кръг: Мак и Еди, Хуити Първи и Хунти Втори. Всеки надигна шишето на лакът и пи за здравето на Хейзъл. Добрите чувства тъй силно пламнаха, че повториха наздравицата. Тъкмо се канеха да потретят, Хейзъл се обади:
— А бе не може ли да се пие за нещо друго, та и аз да сръбна?
— За Лефти Гроув12 — предложи Еди.
С това ледовете се разчупиха. Настъпи затопляне. Изкопаха още едно буре от частната колекция на Еди, натрупана през войната. Той измъкна канелката и внимателно помириса.
— Спомням си — каза той. — Бяха дошли някакви субекти от Южна Америка и домъкнаха бутилка абсент.
— Цялата къща размириса — отбеляза Мак.
Също като едно време. Почнаха да си припомнят… ех, да беше сега Гей… Да пием за Гей, добрия стар Гей, нашия покоен приятел!
Абсентът бе малко попретъпил сместа в бурето, придавайки й нещо сладостно и старомодно. Речта на обитателите на приют „Палас“ изведнъж стана по-любезна, върна се към древната учтивост между хората. Когато отново напълниха шишето, никой не пожела да бъде пръв, всеки настояваше да е последен.
— Другия път, като се опаричим — подхвърли Мак, — отиваме в „Уулуърт“ и купуваме чаши.
— Ами! — възрази Хуити Втори. — Ще се изпочупят. Но все пак те разбирам.
Всеки почувствува, че изживява онзи миг, в който историята спира, прави равносметка и тръгва по нов път. Всички знаеха, че тази нощ за тях ще остане като начало на нещо. В такива мигове хората изпитват необходимостта да държат речи.