— Чудесно! Но нали казваш, че няма да разбера.
— Ще ти обяснявам.
— Много ще се радвам. Сума неща не разбирам.
— Обичаш ли палачинки? — попита той.
— Страшно.
— Ще ти направя. Защо не дойдеш някой следобед в моя апартамент? Мога да ти предложа чаша чай.
— Но ти си чудесно момче! Имаш ли още кафе?
— Ще ти смеля прясно.
13. СРАВНЕНИЯТА ТРЯБВА ДА СЕ СРАВНЯВАТ
Док прекара нощта неспокойно. Главата му гъмжеше от жълти топове хартия, прозорци и октоподи. Друг път при безсъница той щеше да работи, да чете, но сега, запалеше ли лампата, съзираше жълтите листове и строените моливи.
Когато утрото се прокрадна над залива, той реши да тръгне на дълга разходка — например все по брега, до Кармел. Надигна се и тъй като беше все още полутъмно, запали лампата да си свари кафе.
От входа на „Ла Ида“, Дебелата Ида видя светлината. Загърна в парче книжна кесия еднопайнтова бутилка без етикет, която съдържаше кафеникава течност, и се запъти през улицата към Западната биологична.
— Док — рече тя, — би ли изпил това?
— Какво е то?
— Казват, че било уиски. Просто искам да зная може ли да убие човек. Доста си купих от него. Правят го в Пайн Кениън.
— Но това е противозаконно.
— Убиването също е противозаконно — каза Дебелата Ида.
Док трябваше да избира между контрабандата и убийството. С тъга си помисли, че винаги ще се набърка в такива работи — не добри и не лоши, а все по-лоши и по-лоши. Анализът му беше светкавичен.
— Не е отровно — каза той, — но на болни стомаси не помага. Съдържа малко метилов алкохол. Но, струва ми се, не е по-лошо от „Старите кецове за тенис“.
— Благодаря ти, Док. Какво ти дължа?
— Какво ли? Да речем един кварт, но не от това.
— Ще ти изпратя малко „Олд Тейлър“.
— Не се тревожи, моля ти се.
— Док бе, чух, че нещо не си добре.
— Аз? Какво не ми е добре?
— Просто чух — каза Дебелата Ида.
— Много съм си добре — ядоса се Док. — Какво ви е прихванало всички? И таз добра, всеки ме гледа, като че съм болен. Какво ми е?
— Ако мога с нещо да ти помогна … — недоизрече тя и бързо тръгна, оставяйки шишето при Док.
Док отпи, намръщи се, после го надигна по-дълго. Сърцето му гневно биеше. Не искаше да си признае, че съжаленията на приятелите му само подсилват унинието. Знаеше, че съжалението и презрението са братя.
— Ще хвана пролетните отливи в Ла Хойа, пък каквото ще да става! — Той изправи брада. — И ще си купя нов микроскоп!
А най-ниският глас се обади: „Някъде има и топлина.“
Док седна и написа със злоба: Сравненията трябва да се сравнят. Отново надигна шишето и разпечата вчерашните писма. Имаше поръчка за шест серии предметни стъкла за Политехническото висше училище в Оукланд — ембрионалното развитие на морската звезда. Зарадва се, че пак ще се заеме със старата и позната работа. Събра ведрата, хвърли гумените ботуши в бричката и подкара към голямото отливно блато.
14. НЕСРЕТНА СРЯДА
Някои дни просто се раждат грозни. Още с първия лъч на светлината проличава, че независимо от времето, денят ще бъде лош. И всички го разбират. Никой не знае каква е причината, но в такива дни хората с неохота стават от леглото си, а когато станат, стават със задника нагоре. Вдигне ли ги гладът или службата, те веднага разбират, че чувството не ги е излъгало, че предстои несретен ден.
Невъзможно е в такъв ден да свариш хубаво кафе, връзките на обущата се късат, чашите сами подскачат от лавиците и се разбиват на пода, децата — обикновено честни — почват да лъжат, а добрите деца развиват кранчетата на газовата печка, изгубват ги и се налага да ядат пердах. В такъв именно ден котката решава да се окоти, а домашните кученца се напикават върху килима в гостната.
Ужасно е в такъв ден! Раздавачът донася разписки за неплатени в срока сметки. Ако денят е слънчев, превръща се в нетърпимо слънчев, а мрачен ли е… но кой обича мрачното време?
Мак усети, че денят ще бъде точно такъв. Не можа да намери панталоните си. Препъна се в един сандък, нарочно наместил се на пътя му. Изруга всички братя от приюта „Палас“ и като прекосяваше празното място, кривна встрани да ритне едно разцъфнало глухарче. Еди го свари да седи умислен на тръбите. Естествено тръгнаха към Дебелата Ида. Мак се повъртя, докато Ида се скрие някъде, за да може тогава Еди да му налее. Но Дебелата Ида се облягаше на тезгяха и ругаеше по адрес на някакво писмо.
— Данъци — извика тя. — Всеки път щом ти тръгне и данъците се увеличават. Щастливец си ти, Мак. Никому нищо не дължиш, пък и нищо не печелиш. Все ще ти е добре, додето не почнат някой ден да искат данъци и за кожата на гърба ти.