— Ах, този Мак! — рече тя. — Какъв галант! Бих казала, че е изпил балсама, с който са мазали покойната му баба. И го е направил с разбиране.
— Баба му умряла ли е? — попита Агнес.
— Бог знае. Чуйте сега, млади госпожици. „Мак и момчетата ви молят да им доставите удоволствието да ги удостоите с компанията утре следобед на глътка добро питие за обсъждането на нещо важно. Доведете и момичетата. М. О. В.16“ — Фауна замълча. — Можеше да извика през прозореца, но не и Мак. Той моли за удоволствието от нашето присъствие! — Тя въздъхна. — Какъв джентълмен! Да не беше такъв нехранимайко, бих му избрала една от вас.
— А как стои въпросът с баба му? — отново попита Агнес.
— Дори нямам представа има ли баба или няма — каза Фауна. — А утре да внимавате! Като отидем при тях, да си затваряте устата и само да слушате! — Фауна помисли малко. — „Нещо важно“. Сигурно са му дотрябвали двайсетина долара. Затова ще си мълчите и ще оставите всичко на мен. Аз ще мисля, не вие! — Фауна изведнъж се удари по челото. — Ей, щях да забравя! Джо Елегънт е опекъл един гигантски кейк. Сузи, вземи четири кутии консервирана бира и кейка и ги отнеси на Док да го зарадваме.
— О’кей — подчини се Сузи. — Само че той сигурно ще стане на топки в стомаха му.
— Стомахът му не ти влиза в работа! — скастри я Фауна.
И когато Сузи излезе, Фауна каза:
— Много ми се ще да закача една звезда за това момиче. Не й е мястото тук.
16. МАЛКИТЕ ЦВЕТЕНЦА НА СВЕТИ МАК
Док постави десет големи морски звезди на лавицата и нареди до тях осем стъклени панички до половината пълни с морска вода. Макар и в личния си живот склонен към безредие, лабораторната му техника беше безупречна. Приготвянето на ембрионалните серии му доставяше удоволствие. Беше правил това хиляди пъти преди и сега усещаше сигурността на добре познатото, в което не можеше да има никакви съмнения. Направиш едно, а другото само го следва. В навика има нещо успокояващо.
В спомените му се върна целият му досегашен живот — едно равно плато от задоволство с ниски и пръснати тук-таме хълмчета на вълнение, но без задушаващата болка на творческата мисъл, без самотността на откритието. Грамофонът свиреше тихо, свиреше познатите и сигурни фуги на Бах, ясни като математически равенства. Сладостно чувство почна да го обзема. Харесваше се пак — както по-рано; харесваше се като личност, тъй, както би харесал и някой друг. Самоомразата, която трови толкова хора и която го смущаваше, си беше отишла. Високият глас в главата му възвестяваше спокойствие и ред, дрезгавият среден глас звучеше меко — мънкаше и нареждаше, но почти не се чуваше. А ниският глас мълчеше, може би потънал в мечти за топлото и гостоприемно море.
Гърмящите змии ненадейно надигнаха глави в телените си клетки, опитаха въздуха с раздвоените си езици и изведнъж затрещяха. Док вдигна глава. Влизаше Мак.
— Новите змии май още не са свикнала с мен — почна той.
— Нужно е време — каза Док. — Отдавна не си идвал.
— Защото не съм добре дошъл — каза Мак.
— Съжалявам, Мак. Просто не съм същият. Нещо ми има. Но ще се помъча да се оправя.
— Няма ли да захвърлиш тия октоподи?
— Не знам.
— От тях ти е криво.
— Не е от октоподите — засмя се Док. — По-скоро е от това, че се опитвам да мисля. Отвикнал съм.
— Аз пък никога не съм свиквал — призна си Мак.
— Не е истина — възрази Док. — Не познавам друг човек, който с такава любов да мисли и за най-дребните неща.
— Не ме интересуват никакви дребни неща — каза Мак. — Док, я ми кажи, какво ти е мнението за Шефа? Ама честно!
— Мисля, че не го разбирам. Той е един, аз съм друг.
— Не го увъртай. Той е нечестен.
— Ей това се вика заключение на вещо лице — рече Док.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че имаш предвид собствения си опит.
— Да, да, разбирам те, Док. Но я си сложи ръката на сърцето и си помисли — не съм ли нечестен по честния начин? Аз всъщност никого не мамя, и себе си дори. И още нещо — правя ли го, съзнавам това. А за Йосиф-Мария разлика няма.
— Струва ми се, прав си — съгласи се Док.
— Но друго си мисля … Шефът няма много сметка от неприятности, нали?
— Никой не обича неприятностите.
— А той е заложил за това — продължи Мак. — Представи си, че цялата Улица се надигне срещу него — къде ще се скрие, а?
— Нямаше да е зле, ако поне зная за какво говориш.