— Но вие трябва да пишете, Док!
— Няма!
— Ще ви помагам, стига да мога.
— Всъщност, какво можете вие?
Лицето й пламна.
— Какво ли? Ще ви ритам отзад. Това изглежда ви липсва.
— А защо не ме оставите на мира? — каза той. — Ето… да ви се не види макар! Пак ми попречихте. Пак пропуснах минутата!
— Сам си попречихте, въшльо такъв! Другите обвинява! Сам си пречите!
— Марш в публичния дом! — изкрещя Док. — Махай ми се от главата! Вън!
На прага тя се спря и се обърна.
— Боже, как мразя глупците! — После тръшна вратата зад гърба си. След миг на стъклото се похлопа.
— Махай се! — викна Док.
Вратата се отвори. Показа се Мак.
— Не е Сузи. Аз съм.
— Значи подслушваш?
— Не, не подслушвам. Слушай, Док, какво ще кажеш, струва ли си човек да си влага парите в имот на Улица Консервна?
— Не.
— Момиче и половина.
— Ако не се лъжа, каза, че не си подслушвал.
— Никой не е подслушвал, Док, но всички чуха. Нали знаеш, казват, че който се жени за уличница, имал три оправдания.
— За какво говориш?
— Първо — Мак почна да изброява на пръсти, — такава няма да ти скита, защото се е наскитала. Второ, никога няма да я изненадаш или разочароваш. И трето, щом уличницата е тръгнала подире ти, значи и тя има оправдание. Но едно единствено.
— Какво е то? — Док гледаше като хипнотизиран.
— Значи те харесва. Лека нощ, Док.
— Седни да пийнем.
— Не мога. Трябва да дремна. Утре имам работа. Лека, Док!
Док не откъсваше поглед от вратата, след като Мак я затвори. Жилките на небоядисаната чамова дъска сякаш се впиваха в изнурените му очи.
19. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК (1)
Като се порови назад в миналото, човек обикновено си спомня деня, в който е започнало всичко — или ще е Сараево, или ще е Мюнхен, или Волгоград, или Вели Фордж17. Човек запаметява деня и часа чрез инцидентите, спомня си с най-големи подробности какво например е вършил, когато японците бомбардираха Пърл Харбър.
Няма съмнение, че този четвъртък на улица Консервна действуваха определени сили. Някои от причините и насоките се долавяха от поколения насам. Винаги ще се намерят хора, които ще твърдят, че отдавна са знаели какво предстои. И онези, които си спомнят, казват, че денят бил като пред земетресение.
Беше четвъртък, беше един от тези дни в Монтерей, когато въздухът е измит и лъснат като увеличително стъкло, тъй че през него се виждаха чак къщичките на Санта Крус, на двайсет мили отвъд залива, виждаха се дори секвоите, дето раснат по планинските скатове над Уотсънвил. Каменистият калпак на връх Фремънт, от другата страна на Салинас, се извисява благородно на изток. В слънчевата светлина имаше нещо златисто, а пурпурните цветове на здравеца сякаш прогаряха околния въздух. Ралицата приличаше на малки отвори в небосвода.
Такива дни не идват често и навсякъде. Хората ги тачат и ценят. Дечурлигата надават пронизителни писъци без видима причина, а представителите на бизнеса решават, че е необходимо да се предприеме автомобилно пътешествие, за да огледат даден имот. Старците седят, загледани в далечината, и неточно си припомнят, как всички дни от младостта им са била именно такива. В такъв ден конете се въргалят из ливадите, а кокошките се скъсват да кудкудякат.
Тъкмо такъв вълшебен ден беше и този четвъртък. Мис Уинч, която се славеше с лошото си разположение преди обяд, рече „Добро утро“ на раздавача.
Джо Елегънт се събуди рано, възнамерявайки да работи върху романа си — тъкмо бе стигнал до сцената, когато младият герой разкопава гроба на баба си, за да установи, наистина ли е била тъй хубава, каквато си я спомня. Читателят сигурно не е забравил неговия роман „Корен Пи от Едип“. Но като видя златистата светлина над запустялото място и диамантите от росата върху всеки лист от ружите, Джо Елегънт излезе бос по влажната трева и като котенце се запремята, додето най-сетне не взе да подсмърча.
Мис Грейвс, която пее като солистка на пеперудените фестивали в Пасифик Гроув, видя зад резервоара за пръв път през живота си нимфа. Но нима може да се разкаже всичко, което се случи в този благодатен четвъртък?
За Мак и момчетата утрото беше утро на Истината и тъй като Мак трябваше да понесе цялата й тежест, приятелите му приготвиха топла закуска, а Еди наля в кафето истинско царевично уиски. Хейзъл лъсна обущата на Мак и изчетка най-хубавите му дочени панталони. Хунти Първи измъкна шапката на баща си и я подаде на Мак — черна шапка с тясна периферия и високо изострено дъно. Бащата на Хуити Първи бе работил като стрелочник на Южната тихоокеанска железница и тази шапка бе единственото доказателство за това. Той натъпка под кожичката тоалетна хартия, за да се хване на главата на Мак. Мак мълчеше. Съзнаваше колко много зависи от него и едновременно беше и храбър, и уплашен. Момчетата му тикнаха грижливо напечатаните билети в ръката, изпратиха го и седнаха в буренака да го чакат. Всички знаеха, че отвътре Мак трепери.