— Приюта „Палас“, нашия дом.
Шефът взе едно джобно гребенче от кутията, в която ги продаваше, и го прекара през лъскавата си черна коса.
— Та той не струва четиристотин долара.
Мак едва ли не извика от облекчение. Идеше му да разцелува ръцете на Шефа. В този момент той обичаше Йосиф-Мария. От гърлото му се изтръгна силен, но гальовен глас:
— Знаем, но нали ни е дом. О, знам аз, че не струва толкоз, но нали като имаш нещо, дето не струва много… С една дума, пускаш го на лотария, нали така? Стига да имаш сериозна причина, и чифт вехти чорапи можеш пусна на лотария.
В погледа на Йосиф-Мария затрептя някакво ново уважение.
— Има нещо в тая работа — рече той и после додаде: — А кой ще спечели приюта?
Сега вече Мак се почувствува напълно самоуверен. Познаваше си човека. И беше готов да използува това, което знае. Наведе се и поверително прошепна:
— Никога не съм се и опитвал да правя мръсно на добрите хора. Можех да ти кажа, че играем честно. Но ти щеше да разбереш, че те баламосвам. Вече сме го решили.
Шефът се приближи. Част от бдителността му бе вече приспана. Още не можеше да бъде преметнат, но явно омекваше.
— Какво сте решили? — попита той.
— Виж кво, нали все пак трябва да живеем някъде! Но това само между мен, момчетата и теб да си остане. Ясно?
— Ясно! — каза Шефът.
— Ще продадем на Док билетче, а може просто да си наречем едно на негово име, и после, като теглим лотарията, той печели!
— Не разбирам.
— Виж как ще стане! — зае се Мак да обяснява. — Док получава микроскоп, нали така? А ние си оставаме да живеем в приюта „Палас“, само че сега той принадлежи на Док. Ще му бъде като мъзга на стари години, нещо като осигуровка. Според мен и момчетата, от това повече, здраве му кажи!
— Ами ако продаде приюта? — усъмни се Шефът.
— Кой, Док? Нима ще ни изхвърли на улицата?
По широкото и хубаво лице на Шефа се разля усмивка. Всичко беше безупречно.
— Сега разбирам, че е трябвало повече да ви вярвам — каза той. — Сече ви пипето. Може да помислим и за някоя сделчица с вас. Не сега, по-късно. Имаш ли билети за лотарията?
— Снощи сме ги правили. — Мак хвърли върху масата цял куп билети.
— По колко единият?
— То пише. По два долара.
— Аз от думата си не отстъпвам — каза Шефът. — Ще взема пет парчета, а можеш и за продан да ми оставиш.
— Колко? Ще продадеш ли двадесетина?
— И петдесет ще продам! Ще дам на Еспалдас Мохадас да разнасят.
Изкачвайки се по стръмната пътечка, Мак почувства слабост в коленете. Очите му се взираха право напред. Мина покрай момчетата и влезе в приюта „Палас“. Там се отпусна тежко на леглото си. Останалите се струпаха зад гърба му и го заобиколиха.
— Пипнахме го! — рече Мак. — Не е знаел, че той е собственикът. Купи пет билета и на всичко отгоре Ще продаде на своите мексиканци още петдесет!
В облекчението и триумфа има едно място, при което думите са излишни. Еди излезе навън и всички чуха, че лопатата му се заби в земята. Мак и момчетата тутакси разбраха, че Еди ще извади буре.
И това беше само едно от събитията в този благодатен четвъртък.
20. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК (2)
Фауна винаги затваряше плътно завесите на спалнята си. Тъй като работното време продължаваше до късно, налагаше й се да спи до пладне, та да отпочине както трябва. В утрото на благодатния четвъртък слънцето й погоди шега. В пердето имаше дупчица, не по-голяма от върха на карфица. Игривото слънце погълна всичко онова, което ставаше по улица Консервна, пропъхна го през иглената дупка и го отрази с краката нагоре и в ярки цветове върху стената в спалнята на Фауна. По стената с главата надолу премина Дебелата Ида; в басмена рокля, щампосана на едри макове, тя бе нахлупила на главата си черна барета. Вдигнал колела във въздуха, по стената се проточи камионът на „Пасифик Газ & Електрик“. С главата надолу мина и Мак, упътил се към бакалницата. Малко по-късно с краката нагоре по тапетите уморено се провлачи и Док. Носеше кварт бира, която сигурно би се разляла, ако цялата сценка не беше чиста заблуда. Всекиму е известно как трудният вечерта въпрос сутрин леко се решава, след като е бил обсъден от комитета на съня. Тъй бе станало и с Фауна. Зарадва се, като дръпна пердето и видя колко хубав е денят. Покривът на консервната фабрика „Хедиондо“, по който бяха накацали чайки, светеше като бисерен.
Фауна енергично вчеса косата си назад и наложи отгоре й тясна шапка от черни лъскави мъниста. Облече тъмносивия си плетен костюм и си сложи ръкавици. От кухнята взе шест бутилки бира в книжна кесия и сякаш си бе спомнила нещо, върна се и отнякъде изрови една от изсушените маймунски глави — за подарък. И когато най-после се изкачи по стъпалата на Западната биологична и застана запъхтяна на най-горното, човек лесно можеше да я вземе за деятелка от Червения кръст.