По всяка вероятност, дори и да не беше поръчал два Уебстъра Ф. Стрийт с отлагане, Док и тъй и тъй щеше да ги получи. Те пристигнаха с бързина, която по-казваше, че са били вече забъркани.
Неудобството от вратовръзката постепенно напущаше Док. Усмихна се на Сузи и се зачуди: „Какво е туй нещо красотата у момичето?“ Тази Сузи не приличаше ни най-малко на грубата уличница, която крещя в лицето му снощи. Той надигна чашата с коктейла.
— Ти си хубава и се радвам, че дойде с мен. Да пием за нас двамата.
Сузи едва преглътна първата глътка, сдържа сълзите и изчака отминаването на страшния гърч в устата си.
— Трябваше да те предупредя — каза Док. — Говорят, че това питие се правело от змийска отрова и суров опиум.
Сузи пое дъх.
— Хубаво е, но аз нали зяпам по звездите, насадих се мръсно. — „Не трябваше да казвам това“, рече си тя наум, „Всичко забравих!“ Но в същото време разбра, че на Док му е приятно и се успокои.
Сузи забеляза келнерът внимателно да пристъпва наоколо надавайки ухо. Бе открила нещо, което досега не знаеше: съмняваш ли се, карай бавно. Обърна се към келнера и той изчезна. Зарадва се на откритието си — всичко да става бавно! Бавно надигна чашата, грижливо я огледа, после сръбна и преди да я върне на масата, я задържа малко в ръка. Бавно — тъй всяко нещо добиваше смисъл, изглеждаше изпълнено с достойнство. Спомни си лишените от самоувереност и спокойствие хора, които познаваше — те всички подскачаха, въртяха се, суетяха се. Като си налагаше да действува бавно, тя почна да усеща непозната досега увереност. Само да не забравя, казваше си тя. Не забравяй! Не забравяй! Бавно!
Док й предложи цигара, драсна кибрит, но тя се наведе тъй бавно, че когато палеше, пламъчето вече гореше пръстите на Док. По тялото й плъпна приятна топлина. Почувствува се храбра, естествено не отбранително храбра, но поне сигурна.
— Тук знаят ли коя съм? — попита тя. Питието действуваше еднакво на всички.
— Знаят, че си с мен — каза Док. — От туй повече не им е нужно. Да пием още по едно?
Още не вдигнал ръка, чашите пристигнаха. Щом се касаеше до конспирация, Съни Бой трябваше да участвува. И за радост да станеше дума, той пак би участвувал.
— Обичам огъня — обади се Сузи. — По едно време живеехме в къща с камина …
— Ти си чудесна! — прекъсна я Док. — Боже мой, колко си хубава!
Сузи преглътна първите думи, които й дойдоха на езика, преглътна и вторите и отвърна с навеждане на очи и тихо:
— Благодаря!
Келнерът, който донесе кофичката лед с бутилка шампанско, бе придружен лично от Съни Бой. Съни Бой огледа масата и попита:
— Как е, Док?
— Идеално!
— Готови ли сте за вечерята?
— Когато пожелаете — каза Док.
Откритието на Сузи продължаваше да важи: карай бавно, дръж очите си отворени, а устата — затворена.
Студеният счукай рак и помпаното бяха непознати за пея. При това те изискваха трапезна техника, каквато тя не владееше. Ето защо почна по малко да изостава след Док, а той не се и досети, че тя следи всяко негово движение.
Когато плодовете и сиренето пристигнаха, Сузи осъзна, че непременно трябва да остане насаме със себе си. Определената мисъл се бе връщала в главата й с такова постоянство, че коленете й вече трепереха, а кръвта туптеше в слепоочията. Бавно! Полека-лека! Тя хвърли поглед към пламъците, подскачащи в камината, и изви глава към Док.
— Ще ме извиниш ли? …
— Моля! — Док скочи да й дръпне стола. Сузи се отправи с достойнство към дамската тоалетна. Стори й се, че нозете й изобщо не докосват пода.
Док се загледа подире й. „Странно! Странно! — мислеше си той. — Какво ще е това? Като че точната дума тук е «девица». Някаква самотна и ужасна скромност.“ От какво бе дошла промяната? Нагласено е, досети се той. Фауна е подучила Сузи. Но и това не беше вярно. Защото преструвката лесно щеше да проличи. Преструвката не би допуснала изчервяването на бузите. Док завъртя бутилката шампанско с кофичката и се улови, че би искал Сузи да не се бави. Погледът му най-сетне намери стъкло, което отразяваше вратата на дамската тоалетна.
Зад тази врата Сузи намокри една книжна салфетка и я притисна до челото си. Погледна се в огледалото и не се позна. Сети се за вечерята. „Мразя риба“ — рече тя гласно. „Повръща ми се от нея, а не повърнах.“ Сега вече тя бе готова да разчовърка мисълта, която я доведе тук, символа, загадката, крайпътния знак, сочещ с неумолимия си показалец. Беше ясно като бял ден и никой не би пропуснал да го отбележи. Съдбата не само сочеше пътя, но ги и тласкаше. Спомни си в какъв вид бяха отнесли чиниите от ястията с купче от крачета и клещи на раци и кости от… Та те бяха изяли своите зодии! Рак и риби!