— Ти хвърли! Ще знам поне какво ще се падне, и без това много не ми се спи.
Мак хвърля монетата и, разбира се, падна се каквото трябва.
— Аз ще ида, Док, ти си стой тука. Ей сегичка ще се върна.
И Мак се върна.
2. НЕСПОКОЙНИЯТ ЖИВОТ НА ЙОСИФ-МАРИЯ
Мак се върна с шише „Стари кецове за тенис“, наля на Док, наля и на себе си.
— А що за човек е новият собственик отсреща? — попита Док. — Мексиканец, нали?
— Чудесен човек. Носи се по последна мода. И се казва Йосиф-Мария, викат му Шефа. Умен като бог, ама нещастен, нещастен, Док, и смешен. Нали знаеш какво става, като вземе някой сводник, та се влюби? Колкото и да страда, смешен е. А Йосиф-Мария е точно такъв.
— Разкажи ми за него — настоя Док.
— Наблюдавал съм го — почна Мак. — Рече някоя глупост, а аз си вадя заключението. Не че е глупав. Ама нали знаеш, има ги такива умници, дето сами си слагат главата в торбата. Не си ли срещал хора, които от много ум нямат време за нищо друго? Та и Йосиф-Мария е от тях.
— Продължавай — каза Док.
— Струва ми се, едва ли ще се намерят по-противоположни характери от неговия и твоя — продължи Мак. — Ти си прекрасен, Док, прекрасен и интелигентен, ала оня, който те вземе за умен, ще бъде направо луд. За тебе всички се грижат, защото си с открито сърце. Затуй пък на Йосиф-Мария всеки размахва юмрук. Сам ще го видиш — все подскача и все на ударен се прави. Но и той не е лош.
— Откъде дойде?
— Всичко ще ти кажа.
Прав беше Мак. Йосиф-Мария и Док бяха невъобразимо противоположни, само че разликата беше много деликатна. Док беше човек, чиито стремежи и дух като цяло се поместваха в рамките на нормалното, напълно законни. Оставен сам на себе си, Док би се подчинявал на всеки закон, дори би изчаквал зелената светлина по кръстовищата. Фактът, че Док непрекъснато бе тласкан в незаконни прояви, идваше само по вина на неговите приятели, не и по негова вина: вина носеше Дебелата Ида, за която алкохолните закони бяха тежка верига, вина имаше и „Мечешко знаме“, чиято дейност, макар всеприета и всепризната, положително се споменаваше с не особено доверие във всеки възможен законник.
Мак и момчетата бяха живели тъй дълго в сянката на закона за скитничеството, че го смятаха вече за щит, за нещо като чадър. Тяхното общуване с дребните кражби, измамата, безделието, незаконните съдружия и конспирациите на всякакво равнище беше не само общоприето, но до известна степен се превърна във въпрос на гордост за обитателите на улица Консервна. И все пак, в сравнение с Йосиф-Мария те бяха агънца, деца, изпълнени с честност и добродетели. Всяка постъпка на Йосиф-Мария естествено се превръщаше в противозаконен акт. Така било още от ранно детство. В Лос Анджелис, отдето бил родом, още като хлапак стоял начело на една банда от контешки хулиганчета. Твърдението, че джобовете му винаги били пълни с крадени пари, макар и недоказуемо, изглеждаше поне правдоподобно. Не признавал теорията за правото на частна собственост върху движимите имущества още от деня на раждането си. На осемгодишна възраст жънел такива успехи в сутеньорството, че както е известно, морските офицери бледнеели пред него. Когато в мексиканския район на Лос Анджелис почнали гангстерските войни, Йосиф-Мария успял да се издигне високо над дребните уличници. Отворил си лавка, до тавана натъпкана с джобни ножове, револвери, пиринчени пръстени с дяволски лица, а за по-бедните — чорапи, пълни с пясък, хем евтини, хем и доста ефикасни. 12-годишен бил прибран в поправително училище и две години по-късно го завършил с успех. Изучил едва ли не всички съществуващи престъпни тънкости. Четиринадесетгодишното красиво момче с тъжни и невинни очи можело да отваря ключалките на касите с пръсти и дори, ако щете, с лекарска слушалка. Влизал направо по вторите етажи, сякаш на нозете си имал смукала, които го крепели по стените. Но щом усъвършенствувал и това изкуство, той, след като пресметнал, че рисковете са твърде големи, го зарязал. Винаги бил находчиво момче. Йосиф-Мария търсел такава професия, при която жертва да бъде съдружникът на хищника. Ловът на леопарди, столчетата под бесилките и Испанското наследство били много по-близки до неговия идеал. Но и те не му достигали. Още не бил вписан в полицейските регистри и държал никога да не фигурира в тях. Чувствувал, че все някъде положително съществува професия, достатъчно незаконна, за да го задоволява морално, и все пак достатъчно безопасна, за да не провокира вродените му познания по закона за средните стойности. Човек би могъл да каже, че си е избрал добра кариера, когато, съвсем неочаквано, пубертетът го връхлетял и за няколко години дейността му се насочила в друга област.