— Махаш ме да не ти преча, нали?
— Да — потвърди Фауна. — Позна.
— Защо?
— Това, момиченце, не е твоя работа. Автобус има в два и в четири часа.
— Ще тръгна в четири.
— Защо?
— Нали каза, че Док щял да иде да събира буболечки? Додето го няма, искам да му почистя стаята. Подът не е виждал четка от години.
— Ами ако се разсърди?
— Ще му сготвя и супа. Мога да правя чудесна супа. — Сузи заобиколи масата и се приближи до Фауна.
— Не ме докосвай! — извика Фауна. — Хайде, тръгвай? И само да си казала още веднъж ония думи, дето ме размекват като масло!
— Кои думи? „Обичам те“ ли?
— Именно. Само да си посмяла!
— Няма — рече Сузи.
25. СТАРИЯТ ДЖИНГЪЛБОЛИКС
Док се върна от лов към четири и половина. Носеше стотина хитона, привързани с канап към стъклени плочици, да не се свиват, а ведрата му, пълни с морска вода, преливаха от стотици бодливи звезди.
Тук му е мястото да кажем, че умъртвяването е един от най-тънките занаяти на морския зоолог. Ще ти се животното да прилича на живия екземпляр, но е невъзможно. Смъртта променя цвета също като у хората. Умъртвиш ли го по груб начин, животното се сгърчва, а бодливите звезди в предсмъртна агония откъсват пипалата си.
В предната стая на Западната биологична Док отля малко вода от ведрата. После прехвърли звездите в един широк и плоскодънен стъклен леген и изля останалата вода отгоре им. Животинките размърдаха змиеподобните си пипалца, но след малко се успокоиха. Щом утихнаха напълно, Док прибави в легена малко сладка вода. Пипалцата нервно се разшаваха. Док почака, след това наля още малко сладка вода. За морското животно сладката вода е отрова — ако го заливаш постепенно, тя действува упойващо като морфина. Дребните същества се отпускат, най-сетне заспиват и умират, без да усетят никакво насилие.
Док приседна да дочака действието на отровата. Но усети, че тук нещо не е в ред. Какво можеше да бъде? Нещо да е забравил? Чувствуваше се бодър, лекото главоболие след снощното пиене вече го нямаше. О, разбира се! Касата бохемска бира при Шефа! Изглежда подсъзнанието му го тикаше към бирата. Той надникна през прозореца към бакалницата. Но и тук нещо не беше в ред. Едва сега Док разбра. Прозорците бяха измити. Обърна поглед и огледа стаята. Грамофонните плочи бяха спретнато подредени на полицата, а не се търкаляха, както преди. Подът лъщеше, миришеше на … Но да! На сапун!
Док отиде в кухнята. Чиниите бяха чисти, тиганите блестяха. От тенджерата върху газовата печка се носеше съблазнителен аромат. Той надигна капака. Вътре къкреше телешки бульон, а в него, като риби, плавах моркови, лук и един дълъг корен кервиз.
Док се върна при масата и седна. Леглото беше оправено, а чаршафът, който се подаваше под одеялото, чист. Изведнъж го обзе чувството на самота, онази голяма печал, от която те облъхва топлина. Изпод леглото надзъртаха муцуните на подредените в права линия обуща.
„Бедното момиче! — помисли си той. — Горкото бедно дете! Сигурно му се е искало да се отблагодари. Дали пък не й рекох нещо лошо? Господи, дано не ме е разбрала криво! Какво й казах аз? Че не съм направил нищо, не съм, но какво казах? За нищо на света не бих я нагрубил. — И той отново се огледа. — Доста труд си е направила. А пък как ухае сапунът!“ — Док наля още малко прясна вода в легена. Пипалата на бодливите звезди вече се усукваха на малки спирали и едва помръднаха от новоприбавената отрова.
Почистената лаборатория нервира Док, изпълни го с подозрения. Липсваше част от него, нещо бе изгубено. Най-ниският глас мълчеше. В черните си дълбини той бе сякаш доволен. Док посегна към лавицата с плочите. Не Бах… не, не Букстехуде… не и Палестрина! Ръката му се протегна към албум, който от години не бе отварял. Без да разбере какво върши, Док извади плочата, усмихна се и я сложи на диска; „Дон Жуан“ от Моцарт. Увертюрата гръмна, а Док, все тъй усмихнат, отиде в кухнята и разбърка супата, „Дон Жуан — помисли си той, — нима искам да мина за Дон Жуан? Не! Не съм. Но защо тогаз ми е толкоз хубаво и толкоз страшно?“ Погледът му се плъзна към писалищната маса. Жълтите листи и подострените моливи чакаха. „Сега вече вярвам. Ще се опитам пак.“ И точно в този момент на верандата отекнаха тромави стъпки и при него нахълта Старият Джингълболикс. Да се пише за Стария Джингълболикс е лудост. Но тъй като се намеси тъкмо в този момент, това май ще се наложи. Хората, които са бивали на заседание със Стария Джей, излизат леко замаяни, а по-умните след време просто не могат да повярват, че съществува такъв субект. Истинското му име не можем спомена, защото ще го срещнете на безброй бронзови плочи с надписа „Подарено от …“