Старият Джей се бе родил толкова богат, че просто не съзнаваше това. И си въобразяваше, че всички са като него. Уж беше учен, но имаше ли ум в главата, или беше направо смахнат — никой не можеше да каже, а тъй като бе раздал дарения на толкова фондации, бе финансирал толкова проекти и влизаше в толкова настоятелства и опекунски съвети, никой не смееше открито да си зададе този въпрос. Раздаваше милиони, а живееше на гърба на приятелите си. Имаше не едно научно звание, но мнозина, насаме и не дотам ласкаво мислеха, че тия звания са му били дадени с надеждата за дарение, че той в действителност е само един футболист, чиито награди нямат нищо общо с истинските му качества.
Беше набит, с естествено порасла като венец жълтеникава коса. Очите му бяха светли, като птичите. И се интересуваше от всичко. От прекалена близост с реалността бе загубил всякаква връзка с реализма. Понякога забавляваше Док, друг път неговият безкраен и късоглед ентусиазъм довеждаше хората до пълно отчаяние. Въобразявайки си, че тъй по-добре го разбират, Старият Джингълболикс всекиму крещеше.
— Получи ли ми телеграмата? — извика той.
— Не.
— Дойдох за рождения ти ден. Не съм го забравил. Денят, в който е изгорен Джордано Бруно.
— Това не ми е рожденият ден — каза Док.
— Добре де, какъв ден сме днес?
— Петък.
— Е, нищо! Ще почакам.
— Пада се през декември. А и само едно легло имам.
— Чудесно. Ще спя на земята. — Старият Джингълболикс надникна в кухнята, отхлупи капака на тенджерата и като задуха настървено горещата супа, засърба.
— Още не е готова — напомни му Док и вече раздразнен, чу оня да отвръща с вик:
— Готова е, готова е.
— Срещнах Хизлър — рече Док. — Каза, че те видял на една поляна в Бъркли — бил си на колене и със зъби си дърпал някакъв червей от земята.
Старият Джингълболикс преглътна полусварения морков.
— Не беше така! — изломоти той. — А бе, тая супа май още не е готова.
— Какво ти думам аз.
— Няма значение! Виждал съм червеношийките как нагъват червеи. Знаеш ли какви са просячета? Чак петите им потъват като ги задърпат. Просто да се чудиш отде им се взема силицата. И опит направих — защипах един червей с щипка, закачих го на кантарче и със зъбите дърпам ли, дърпам. Обикновеният дъждовен червей издържа до 670 грама! С 48 парчета съм правил опит. Помисли си само! Една стограмова птичка изтегля от земята 700 грама тежест! Седем пъти по-тежка от нея! Затова и много ядат. А колкото повече се хранят, толкоз повече огладняват. Ти обичаш ли червеношийките?
— Не особено — измърмори Док. — А ти цялата ми вечеря ли ще ометеш?
— Тъй съм решил. Ама не е готова. Имаш ли нещо за пиене?
— Да ти купя бира?
— Дадено! Повечко вземи!
— А няма ли да участвуваш в разноските?
— Нямам пукната пара.
— Имаш, имаш. Пращиш от пари.
— Хайде де! — изненада се Джингълболикс.
— Та няма ли и ти да дадеш? — настоя Док.
— Не ми достигат — рече Старият Джей.
— Глупости! — ядоса се Док. — Използвач си ти, това е! Никога не плащаш. Оставих ти лабораторията като ме взеха в армията и какво? — Едва не ме разори. Не искам да кажа, че си ми откраднал стъкларията, но просто я нямаше. Ти ли взе бурканите с образците?
— Аз — призна Старият Джингълболикс. После замислено добави: — Де да беше твоята лаборатория институт.
— Какво?
— Щях да ти направя дарение.
— Е, не съм институт. Тогаз? Ще умреш, ама за бира няма да дадеш и долар. — Ненадейно нещо отчайващо и смешно блъсна Док в челото и той избухна в уморен смях. — Господи! Ти си просто невъзможен! Ти си само едно смешно понятие.
— Супата загоря! — ревна Старият Джингълболикс. Док скочи към печката и дръпна тенджерата.
— Как няма да загори! Излочи всичкия бульон.
— Беше много вкусен — каза Старият Джей.
В бакалницата Док каза:
— Дай ми една дузина бира в кутии.
— От бохемската не щеш ли?
— Каква ти бохемска! Имам гостенин, който е… — злобна мисъл хрумна на Док — е много интересен човек. Я ела и ти да пийнеш с нас! Старият… искам да кажа моят приятел, ще ти обясни шаха по-добре.
— Защо да не дойда — каза Шефът. — Да донеса и нещо по-силничко?
— Донеси!
Като прекосяваха улицата, Шефът попита: