Фауна беше от ония твърде рядко срещани люде, които не само имаха свои убеждения, но и бяха готови да отговарят за тях. Тя знаеше, че Док и Сузи рано или късно ще се съберат и понеже бяха объркани, лекомислени и срамежливи, понеже им липсваха сили сами да стигнат до щастливия завършек, Фауна бе готова да им помогне. Противниците й възразяваха: „Ами ако Фауна е на погрешен път? Представете си, тази връзка може да се окаже без всякакви изгледи за успех!“ Ако чуеше как я критикуват, Фауна би отвърнала: „Да не би сега да им е много добре? Може пък и да потръгне. Какво ще изгубят? Ако речеш да гледаш все откъм черната страна, кой на тоя свят е с шансове? Накарах Док да върже вратовръзка. Ако греша, моя си е грешката. Сегиз-тогиз може и да се посдърпват. Та с кого не се случва? Но току виж ги сполетяло и нещо хубаво! Можеш ли да се подпишеш за всекиго?“
Да й бяха подхвърлили, че всеки има право сам да размисли и да намери своя път в живота, Фауна би отговорила: „Та седнал ли е някой да размишлява? Мога да размишлявам аз, защото не представлявам нито едната, нито другата страна.“
На обвинението, че е сводница, тя би рекла: „И таз хубава! Че какво друго съм правила в живота си?“ Спор с Фауна трудно се печелеше — ще се съгласи с тебе, а после ще я подкара, както си знае. Тя бе стигнала до астрологията едва след като разбра, че хората, които и думица не искат да чуят от устата на мъдрия и по-знаещ приятел, са готови сляпо да следват повелите на звездите, които, ако се вярва на науката, са и твърде далеко от нас, и доста несигурни. Док би отхвърлил астрологията. Затова трябваше да го подбутват откъм гърба. Фауна не се надяваше на благодарност. Отдавна бе разбрала, че това е излишно. Док не беше в състояние да изтълкува тъмния глас в червата си, но в ушите на Фауна гласът звучеше ясно и силно. Тя знаеше, че е самотен. При срещите й с него този глас заглушаваше всички останали.
В събота сутринта тя накара момичетата от дома да наизвадят всяко парцалче и дреха и да ги струпат върху леглото в кабинета й.
Мейбъл си беше по рождение уличница, излята като по калъп. По всяко време и при всякакви обстоятелства, след известна ориентировка, Мейбъл се втурваше да върши досущ същото, което вършеше и на улица Консервна. И това не бе въпрос на съдба, а на съчетание от способности и склонности. Дето и да беше се родила — в коптор или в дворец, — Мейбъл пак щеше да го удари на лекия занаят.
Купчината дрехи върху леглото на Фауна бе внушителна. Което и момиче да облечеше някоя от тези одежди, веднага щяха да го задържат за скитничество, само да си подадеше носа на улицата.
Мейбъл дръпна Фауна в стаята си и тихо заговори:
— Баба ми е била от старата гвардия. — Мейбъл притвори вратата, издърпа долното чекмедже от скрина и измъкна оттам пакет, увит с кафеникава хартия, залепена по краищата с целофанени лентички, да не влиза въздух. — Баба оставила това на мама, а мама ми го завеща — Мейбъл разкъса хартията. — Но кога ще ми дотрябва? — Тя взе да развива хартия след хартия и най-сетне просна на леглото си булчена рокля от най-тънък лен, бродирана на букети бели цветя — бодовете бяха тъй ситни, че сякаш израстваха от самия плат. В кръста роклята беше прибрана, а полите й буйно рукваха по всички страни. Мейбъл отвори някаква кутийка и постави до роклята сребърна сватбена коронка. — Надявам се, че няма да я съсипе. Кажи и да внимава, да не я залее с нещо! Аз ще лъсна коронката, малко е почерняла. Нали е сребро?
Фауна се слиса. Протегна пръсти към леката и красива материя. Твърда жена беше тя и мъчно се трогваше, но тази рокля я трогна.
— Снежанка! — изрече тя на пресекулки! — Я да внимавам, че току виж почна сама да си вярвам на приказките! Мейбъл, ще ти дам да сложиш обеците ми.
— Нищо не искам.
— Обеците ми искаш!
— Дай ги тогава.
— Май ще й стане, а? — рече Фауна.
— И да не й стане, ще я поправим.
— Ти си била добро момиче, знаеш ли? Искаш ли и за тебе да се погрижа?
— По дяволите, не! — викна Мейбъл. — Тук си ми е най-добре. В пакета има и було.
— Не знам може ли и було да сложим, но да опитаме.
— Та тя не знае какво е това було! — отбеляза Мейбъл.
Ако хората отдаваха на международните събития, политиката, па дори и на собствената си работа вниманието, грижата и мъдростта, с които обсипват въпроса какво да облекат на костюмиран бал, светът щеше да върви по мед и масло. На повърхността улица Консервна беше по-тиха от обикновено, но под повърхността кипеше. В един ъгъл на приюта „Палас“ Хунти Втори учеше малкия Джони Кариага да крие карти за игра в дланта си. Джони бе извикан или по-право взет на заем, тъй като Алберто Кариага получи за него шейсет и два цента, т.е. цената на галон вино. Срещу тази сума той се съгласи да използуват първородния му син. Бяха намислили да облекат Джони като Купидон, да му турят книжни крила и да го въоръжат с лък, стрели и колчан. Колчанът всъщност трябваше да служи за скривалище на печелившия билет. Макар че всичко живо от улица Консервна знаеше колко истинска е лотарията, гордостта налагаше измамата да бъде продължена с достойнство докрай. Поради лекото недоверие в Джони върховете на всички стрели имаха каучукови капачки от шишета.