Хунти Втори изряза от мукава карта с точните размери на лотарийния билет.
— Опитай сега пак, Джони! Не тъй! Виждат се краищата. Виж как! Малко ще попрегънеш краищата — ей тъй. Хайде опитай! Така! Браво! Сега да видим как ще я извадиш от колчана. Вдигаш лъка с тая ръка — точно тъй! — всички поглеждат нагоре, а ти казваш …
— Знам — прекъсна го Джони. — „Аз съм Купидон, богът на любовта. Пронизвам сърцата, които не очакват…“
— Чудесно! — обади се Еди. — Това Мак ли го измисли?
— Той сам! — каза Хунти Втори. — А сега, като вдигнеш лъка с дясната, с лявата изваждаш билета от колчана. Опитай!
— „Аз съм Купидон, богът на любовта“ — изрече Джони и разклати лъха.
— Дотук добре — отбеляза Хуити Втори. — Но трябва още да репетираш. И не си гледай лявата ръка! Лъка ще гледаш! Ето ти сега фруктиерата. Ровиш и уж търсиш, но картончето не изпускаш. Давай, репетиция!
— Искам трийсет и пет цента — каза Джони. — Какво?
— Ако не ми дадете трийсет и пет цента, ще ви издам.
— Мак бе! — извика Хуити Втори. — Тоя тука вдига цената.
— Дай му каквото иска — обади се Мак. — После ще видим. Или двойно, или нищо няма да получи.
— Само да не ми пробутате фалшива монета — предупреди Джони.
— Ей, това днешните деца нямат капка уважение към възрастните — констатира Еди. — За такива думи баща ми ме претрепваше и окото му нямаше да мигне.
— Баща ти сигурно не е правил фалшива лотария — каза Джони.
— Нечестно дете и това си е — каза Хуити Първи. — Знаеш ли къде отиват лошите деца, а Джони?
— Знам, бил съм.
— Дайте му трийсет и пет цента! — заповяда Мак.
Какви ли не скрити пороища от блянове бликат у всекиго от нас! Зад счупения нос и злия поглед може да се крие най-изтънченият ласкател. Зад позьорството и символите на Джо Елегънт стоеше може би жаждата да се почувствуваш мъж. Да можеше, макар и само за една вечер, човек да бъде всичко онова, което би искал, какво щеше да стане? Какви ли тайни биха излезли наяве?
Идеята за маскарада в приют „Палас“ и годежната веселба дойде, до известна степен, поради Хейзъл. Той беше идеалното джудже. Но след като си припомни приказката за Снежанка и седемте джуджета, след десетки въпроси и когато си изясни както винаги цялата картина, Хейзъл реши да бъде принц Дезире. Той се виждаше с брич от бяла коприна и с куртка от колежа Итън, прихванал с лявата ръка дръжката на малка сабя.
Предложиха му да се маскира като Грухчо, добрия стар Грухчо, който винаги в края печели. Предложиха му Грухчо, но Хейзъл не се отказа от своята мечта. Или принц Дезире, или нищо!
— Добре — съгласи се Мак. — Прави каквото щеш! Мислех да ти помогна в костюма, но… Щом искаш да си принц Дезире, сам се оправяй.
— Голяма работа! — отговори Хейзъл, — Кой ти иска помощ? Тебе те е яд, защото сигурно си искал ти да бъдеш принцът, а? Хващаш ли се на бас?
— Аз ли? — удиви се Мак. — Нищо подобно. Аз ще бъда дърво.
— Какво? Дърво ли?
— Нали всичко се разиграва в гора — каза Мак.
— Искам да си отпочина. Ти от гората не виждаш дърветата!
Хейзъл излезе и приседна под кипариса. Беше тъжен, но и уплашен, защото не му идваха никакви идеи — приближеха ли се до него, идеите отведнъж се разбягваха с писък. Но решението бе взето. Нямаше как да изостави всичко по средата. Човек, комуто е предсказано да стане президент на Съединените щати не може да се маскира като джудже. Не беше достойно. Към обяд Хейзъл приближи задната врата на „Мечешко знаме“ и помоли Джо Елегънт да му помогне.
— Ще ти помогна — злобно се усмихна Джо.
По цялата Улица разтваряха сандъци. Над паважа се стелеше миризма на нафталин. Навсякъде съчиняваха отново приказката за Снежанка, та дано в гардеробите се намери нещо подходящо. По неказано споразумение никой не биваше да се маскира като Снежанка.