Док се пробуди, схванат от болки, дето бе спал на пода. Полежа още миг, мъчейки се да забрави ония свои части, които най-силно го боляха. Някъде в тази агония проблесна споменът, че бе накарал Стария Джингълболикс насила да легне в леглото. Що за безразсъдна, пиянска щедрост, мазохистична по произход, бе породила тази жертва? Той се надигна на лакът и погледна към сладко заспалия стар мошеник — ореолът от жълтеникава коса бе кацнал върху розовото лъснато теме, а дъхът му се разнасяше наоколо с малките похърквания на задоволството.
— Събуди се! — изрева Док като бесен. Бледите очи трепнаха.
— Какво имаш за закуска? — попита Старият Джей.
— Имай поне благоприличието да се оплачеш от махмурлук!
— Ще се оплача, защо не? Какво ще речеш, малко бирица?
— Глава боли ли те?
— Да.
— А ставите?
— И те.
— Чувстваш ли потиснатост от ниско кръвно налягане?
— Страшно.
— Хванах ли те? Ти ще купиш бирата!
Бледите очи отчаяно се завъртяха.
— Плащам половината, ама иди ти да я купиш.
— Не.
— Тогаз … ще ти дам пари назаем.
— Не.
В погледа на Стария Джингълболикс падна здрач.
— Пресегни се и ми дай панталоните — рече той, извади от джоба дребни пари и ги даде на Док.
— Не — каза Док.
— Отче наш, който си на небето! Какво искаш?
— Два долара! — отсече Док.
— Но това прави шест бутилки.
— Именно. Ти си в капан, Стари Джингълболикс!
Старият Джей бръкна по-дълбоко и напипа две банкноти от по един долар.
— Правя дарение за забавлението, може ли?
Док нахлузи ризата и панталоните и отиде отсреща. Реши да се погрижи най-напред за себе си. Изпи на един дъх бутилка бира и тъкмо отваряше втората, Йосиф-Мария му съобщи новината на деня.
Като се върна, Док остави четирите изстудени бири на масата.
— Къде ми е рестото? — попита Старият Джингълболикс.
— Изпих го — каза Док. Настроението му се връщаше. Другият го гледаше като ударен. — Ти, стари мошенико! Ето че един път и тебе те измамиха. — След малко продължи: — Не мога да разбера що за човек си. Милиони имаш и пак се стискаш на дребно. Защо?
— Подай, моля ти се, бирата. Умирам — изстена Старият Джингълболикс.
— Умираш ли? Агонизирай тогава по-дълго. Приказно ще бъде да те видя как ще умреш.
— Не съм виновен аз — каза Старият Джей. — Просто състоянието на духа. Наречи го, ако щеш, американско състояние на духа. Данъчните закони правят от човека съвършено друг индивид — душата му променят. По-скоро психично, не психотично. Още две-три поколения и всички ще станем такива. Сега ще получа ли бира?
— Не.
— Има ли човек пари, не пита „Мога ли да си позволя това?“, а казва: „Ще мина ли без данък?“ Двама се сбиват кой да плати обеда, а и двамата могат да си го позволят. Цялата нация е възпитана в безчестие от собствените си закони. Честността се наказва. Дори още по-лошо. Ако ми подадеш бутилката, ще ти кажа.
— Най-напред кажи!
— Да не би аз да съм съчинявал данъчните закони? — Старият Джингълболикс трепереше. — Единственият ни творчески потенциал е човекът, но законът не ми разрешава да правя дарения на индивиди. На група от хора, на организация — да! Макар че единственото, което се твори в институтите, са счетоводните книжа. За да има полза от дарението, индивидът трябва да стане част от групата, а тъй той ще загуби своята индивидуалност и творческите си сили. Да не би аз да съм писал законите? Мразя този закон, който задържа щедростта и превръща благотворителността в бизнес. Корпорациите губят финансовата си ефективност, защото печелят от отпадъците. Мразя всичко това, но го върша. Знам, че имаш нужда от микроскоп, — мога да ти го дам, защото с данъците микроскоп, дето струва четиристотин долара, ще ми излезе хиляда и двеста. А дам ли го на институт — нищо. Спечелиш, да речем, награда за творческата си работа. И какво? Кажи-речи всичко ще иде за данъци. Нямам нищо против данъците, бог ми е свидетел. Но не мога да понасям оня закон, който лишава щедростта от топлота и я превръща във вонящ бизнес. А сега, ако не ми дадеш бира, ще се видя принуден… — Ето ти бирата — каза Док.
— А закуска?
— Бог знае. Тържеството в приюта „Палас“ довечера ще бъде маскарад. „Снежанка и седемте джуджета.“
— Защо?
— Не знам защо.
— Ще се маскирам в червено като джудже — каза Старият Джей.
— Като умираща звезда. Косата ти повече подхожда.
Когато бирата свърши, решиха, че закуската вече е излишна. Док се върна за още шест бутилки и този път донесе от бохемската.
— Ето, това се казва бира! — зарадва се Старият Джей. — Мексиканците са велик и благороден народ. Пирамидата на Слънцето и тази бира! Къде по-напреднали цивилизации са ни дали далеч по-малко неща. Снощи почна да ми разправяш за научния си труд, но се отвлече по някакво момиче. Искам да го видя туй момиче.