— Искам да ти разкажа за научния си труд. Ще ми се да тегля известен паралел между емоционалните реакции у главоногите и у хората. Ще ми се сам да видя патологичните изменения, които обуславят тия реакции. Телесните стени на октоподите са полупрозрачни. Да имах съответната апаратура, щях да видя какво става в тях. Понякога по-простите организми ни дават ключ за по-сложните. Шизофренията например се смяташе за чисто психотична проява, додето не откриха и физически симптоми.
— А защо да не напишеш тоя труд?
— Изглежда се страхувам, почна ли, ужас ме обзема.
— Какво ще изгубиш, ако се провалиш?
— Нищо.
— Какво ще спечелиш, ако успееш?
— Не зная.
— Глътна ли достатъчно бира, че да не си толкоз избухлив? — с мек глас попита Старият Джей.
— Аз изобщо не съм избухлив.
— Не си ли? Какви ги дрънкаш? Снощи щеше да ми откъснеш главата. Накърни ми чувствата.
— Съжалявам. Ти май искаше нещо да кажеш.
— Ще ме оставиш ли да се изкажа?
— Ще опитам.
— Приличаш ми на жена, която никога не е имала деца, ала знае как се говори за деца — почна Старият Джингълболикс. — Липсва ти подплънката. Ти, струва ми се, или си откъснал нещо от себе си, или си задържал нещо в себе си — все едно, че се тъпчеш с храна, а ти липсват витамини. Не си гладен, а умираш от глад. Тъй мисля аз.
— Не виждам какво може да ми липсва. Имам и свобода, и удобства, и работа, която харесвам. Какво ми липсва?
— Какво ли? Снощи през цялото време споменаваше някакво момиче на име Сузи …
— За бога! — Док се изправи. — Познаваш ли Сузи? Една малка неграмотна скитница. Курветина. Заведох я на вечеря, защото Фауна ме помоли. Интересна ми е, както са ми интересни октоподите. Това е всичко. А ти винаги си бил глупак, Джингълболикс, но никога романтичен глупак.
— Че кой ти говори за романтика? Ставаше дума за глада. Изглежда, не можеш изцяло да бъдеш това, което си, защото никога не си се отдавал изцяло другиму.
— Какви дяволски глупости! — извика Док. — Просто не зная защо съм те приютил при себе си.
— А знаеш ли защо избухваш?
— Моля?
— Не мислиш ли, че хвърляш много сили да отричаш неща, които, ако не бяха верни, нямаше да се нуждаят от отрицание?
— Понякога си мисля, че направо си луд — каза Док.
— Знаеш ли какво ще сторя сега? — попита Старият Джингълболикс. — Ще купя бутилка уиски.
— Не вярвам — рече Док.
28. ТАМ, ДЕТО ТЕЧЕ РЕКАТА НА СВЕТИ АЛФРЕД
Малцина знаят, че името на приют „Палас“ бе измислено от Хейзъл преди години, когато момчетата се настаниха да живеят тук. Вдъхновен от славното събитие — да имат свой дом, — Хейзъл съчета в това име нещо, което му беше известно, и нещо, което не беше, съчета познатото с непознатото, близкото с далечното; и оттогава името си остана, знаеха го от единия край на щата до другия. Приютът „Палас“ оправда фирмата си. Дълги години той бе подслон и домашна база на момчетата. В него се бяха случвали не едно изненадващи неща.
Самата постройка не правеше впечатление — скована от секвойови дъски и греди, с покрив от насмолена хартия, тя бе дълга двадесет и осем стъпки, широка четиринадесет, имаше два квадратни прозореца и две врати, по една в двата края. В образуваната по този начин кутия Мак и момчетата бяха внесли няколко забележителни предмета, плодовете на своята хитрост, усилия, а понякога и нещастие. Огромната печка от чугун все още бе в изрядно състояние и очевидно имаше намерение да надживее Колизеума, с който много си приличаше. Старият часовник, на времето къщичка на кучето, сега стърчеше празен. Еди бе изказал желание, като умре, да го погребат в часовника. Над всяко легло висеше платнище — с това се спестяваше поправката на покрива, а леглото на Гей пазеха така, както го остави при заминаването си — с пъстър от кръпки юрган, отгърнат в единия край; там се подаваше сив сукнен чаршаф. Отворена на страница 62, върху ябълковата щайга лежеше книгата му „Разкази за пустинята — увлекателни и истински“ точно тъй, както я остави; неговата гордост, вече колекционерска рядкост — амбриажен диск и пиньони от „Уилис-Найт“, модел 1914 г., — се намираше на дъното на щайгата, увита в парцалче черно кадифе. На лавицата над леглото му, в една натруфена грамадна чаша, момчетата слагаха по някой букет — Гей обичаше цветята. Ядеше ги, особено розите, синапа, цветовете на дивата ряпа, листенцата на хризантемите. Никому не разрешаваха да сяда и да спи в леглото на Гей. Все един ден можеше да се върне, мислеха си момчетата, макар че отдавна бе обявен за загинал, а и военната му осигуровка — отдавна изплатена.