— Искам да кажа, че Ли Чун само на мен довери. Беше го страх, че ще направите нещо от тоя род.
— Я по-добре да излезем вън — предложи Мак.
Под фенерите застанаха лице срещу лице. Док отпуши шампанското и подаде бутилката на Мак, който се наведе с разчекната уста над бликащата пяна.
— Я повтори сега — тихо рече той.
— Ли Чун искаше да си имате дом. И преди да замине, ви го приписа, че и данъците за десет години плати.
— А защо не ни е казал?
— Боеше се, като знаете, че е ваш, да не го заложите или продадете и да останете без подслон.
Мак бе слисан.
— Док — примоли се той, — направи ми една услуга. Не казвай на момчетата.
— Щом искаш, няма.
— Речено, сторено?
— Речено, сторено! Ха пийни си!
Мак внезапно се разсмя.
— Док, сега да те попитам от името на момчетата ще ни дадеш ли приюта под наем?
— Иска ли питане, Мак?
— Дано само не разберат. Ще ми одерат кожата.
— Няма ли да е по-просто, ако забравим лотарията и толкоз?
— Не, сър! Ли Чун си е бил прав, човекът. Не мога да вярвам на момчетата. Ще вземат да го продадат някой ден. И на себе си не вярвам.
Посещението на Стария Джингълболикс постави нервната система на Док на жестоко изпитание. Храненето стана рядко, сънят — на пресекулки, чувствата тръгнаха с патерици, алкохолът се лееше в гигантски количества. Лотарията го измъкна от приятното състояние, в което човек се намира, когато се носи по вълните, и го тласна в нещо като трезвост, но не съвсем. Мъгла на нереалност като на сън забулваше всичко наоколо. Той влезе в „Палас“ и различи джуджетата, чудовища и невероятния Хейзъл, осветен от трептящите пламъчета на фенерите. И тук по нищо не можеше да усетиш сладката плът на действителността. Музиката беше оглушителна. Старият Джей танцуваше, притиснал до стомаха си една пребледняла брюнетка — каква отвратителна сцена, също тъй нереална като всичко останало!
Непривикналите на подобни тържества бяха си глътнали езика. Еди танцуваше румбата като валс, прегърнал невидима дама. Дебелата Ида се боричкаше с Хуити Втори и при всяко движение показваше няколко квадратни метра розови гащи. Джуджета и животни, наловили се в редици да играят конга, диво подскачаха напред-назад. Джони Кариага бе съвсем обезумял. Стъпил на някакъв сандък, той стреляше с лъка, стреляше по когото му падне, но избягваше неподозиращите сърца. Госпожа Алфред Уонг изведнъж усети между плешките си гуменото връхче на стрела. После Джони се прицели в един от фенерите, той се разби в пламъци и подпали три джуджета. Наложи се да ги гасят с юмруци.
Мак и Док бяха повлечени в конгата. Стаята почна бавно да се върти пред очите на Док, после взе да се надига и снижава като палубата на презокеански кораб при бурно вълнение. Музиката виеше и трещеше, Хейзъл отмерваше такта и чукаше по чугунената печка със сабята; Джони грижливо се прицели, Хейзъл подскочи, после падна върху отворената вратичка на фурната и ледът се разпиля по пода. Един от гостите се бе заклещил в сандъка на големия часовник. Гледан отвън, приютът „Палас“ ту се издуваше, ту спадаше като тесто, което втасва. Док сви длани като фуния и викна в ухото на Мак:
— Къде са Фауна и момичетата?
— Ще дойдат — извика Мак.
— Какво?
— Ще дойдат! Само че по-късно. — След миг Мак добави: — По-добре да идват преди да сме подпалили колибата.
— Какво?
— Нищо, нищо! — изкрещя Мак.
В този миг Хуити Първи успя да си пробие път до Мак и извика:
— Мак, идат!
Мак се завтече към „Еспалдас Мохадас“ и вдигна ръце. Джони насочи последната си стрела към мандолината и дървеното й магаренце изхвърча.
— Спрете! — викаше Мак.
Музиката замлъкна и в помещението се възцари тишина. Почна най-необикновената част от празненството.
Едва чуто прозвуча заглушеният шепот на тромпет, който свиреше сватбения марш от „Лоенгрин“. Док се ослуша — медната тръба пееше, подхлъзваше се на миньорните тонове, за миг подхващаше ритмичен галоп, после отново застенваше. Танцуващите онемяха и застинаха като препарирани. Док откри откъде долита музиката — от Какауете Ривас, застанал в ъгъла. Вместо сурдинка той бе напъхал в тромпета си мокър сюнгер.
Сънят продължи. Напръсканата с боя завеса се отдръпна встрани и на вратата се показа вещицата Фауна, яхнала метлата си. „И таз хубава! — помисли Док. — Кой ще ми повярва какво е било? Още малко и ще ме откарат в лудницата“.
— Каква щастлива случайност! — излая Фауна. — Док, я ела насам!
Док тръгна като в мъгла.
Облечени в ослепителни тоалети, на вратата се показаха четири от момичетата на „Мечешко знаме“. Разделиха се по две от двете страни с лице едни към други и вдигнаха окичените бутилки. Образува се нещо като арка.