Джо Блейки пристигна за утринното си кафе.
— Тъкмо слагам водата. Ще почакаш ли? — попита го Ела.
— Да. Ела, ти чу ли какво станало в събота вечерта на улица Консервна?
— Не, какво?
— И аз не зная. Имало гуляй. И аз щях да ида. Но свършил преди мене. Никой не ще да ти обясни.
— Нищо не съм чула — каза Ела. — За сбиване ли мислиш?
— Нищо подобно. Ако беше сбиване, всички щяха да говорят. Хората умират за побоища. Но тоя път се държат като засрамени. Нали ще ми кажеш, ако дочуеш нещичко?
— Дадено. Кафето ти е готово, Джо.
На вратата застана Сузи. Носеше новия костюм от Сан Франциско — сив, на рибена кост, изящен и хубав. Седна до бара.
— Здравей! — подвикна Джо.
— Здрасти! — отвърна Сузи. — Чаша кафе!
— Ей сега ще ти смеля. Хубава кройка — забеляза Ела.
— От Сан Франциско.
— Да не би да си заминаваш?
— Не. Оставам.
— Какво се е случило оная вечер на улица Консервна? — попита Джо.
Сузи дигна рамене.
— И ти ли не искаш да кажеш?
— И аз.
— Чудна работа! — възкликна Джо. — Друг път се надпреварват да разправят. Сузи, ако има убити, по-добре изплюй камъчето! Не си ли чувала за веществените доказателства?
— Няма убити — каза Сузи. После се обърна към сервитьорката: — Името ти беше Ела, нали?
— До този момент…
— Нали помниш, веднъж ми каза, че никога не си почиваш?
— Така си е — съгласи се Ела.
— Може ли и аз да опитам? Няколко седмици. Ще ме понаучиш на туй-онуй. Пък после… тръгвай по кина!
— Сбъркала си, сестро. Не печелим кой знае колко, че да плащаме на келнерка.
— Нищо няма да искам, освен едно ядене. Пък и не ям много.
Джо Блейки обърна глава на другата страна — това означаваше, че внимава.
— Какво си намислила, сестро? — усъмни се Ела.
— Нищо не съм намислила. Търся си работа. Ако ме вземете, и каймата ще кълцам…
Джо Блейки бавно се извърна към Сузи:
— Ти по-добре кажи …
— Да кажа, защо не? Искам да си намеря свястна работа. Къде другаде да ида?
— Но как тъй изведнъж?
— Не е твоя работа. Противозаконно ли е?
— Толкоз рядко се случва, че може и да е.
— Хайде, Ела — примоли се Сузи. — Вземи ме!
— Ти какво мислиш, Джо? — попита Ела.
Джо се взря в лицето на Сузи, позагледа се в боядисаната й коса и рече:
— Да не си пускаш дълга коса?
— Да.
— Нека опита, Ела — каза той.
Ела уморено се усмихна.
— С тия дрехи?
— Ще се преоблека. След петнайсет минути съм тук. Мога и да готвя, Ела.
— Иди да се преоблечеш — каза Ела.
Джо Блейки дочака завръщането на Сузи на улицата. Приближи се до нея и любезно я посъветва:
— Не дразни Ела!
— Няма.
— Изглеждаш ми ядосана.
— Джо, помниш ли, веднъж ми каза, че ако поискам да напусна града, ще ми заемеш малко пари.
— Но нали оставаш?
— Оставам. Но се питам колко би ми дал да остана.
— Колко ти трябват?
— Двайсет и пет.
— Къде ще живееш?
— Ще ти обадя.
— И друг път съм помагал — каза Джо. — Нищо не губя.
— Ще ти върна парите.
— Знам, знам — рече Джо.
Парният котел, който от години се търкаляше сред дивите ружи на празното място между „Мечешко знаме“ и бакалницата, беше първият парен котел на консервната фабрика „Хедиондо“, а „Хедиондо“ беше първата консервна фабрика в Монтерей. Като стана ясно, че сардините могат да се слагат в кутиите сурови, да се заливат с доматен сос и олио и след това да се варят на пара, в Монтерей се роди нов вид индустрия. „Хедиондо“ започна с малък капитал, в началото се бореше и си пробиваше път към успеха, а накрая — и към провала. Първият парен котел за производството на необходимата пара беше триумфална импровизация на Уилям Рандолф — техник, огняр и директор. Самият котел не му струваше нищо. Той беше бивша предна част от локомотив на компанията „Пахаро енд Коуст“. Стъпил една нощ върху откъртена релса, локомотивът прескочил бариерата и се забил до уши в една кална локва. Железопътната компания откачила колелетата и клапаните, свирката и камбаната и изоставила огромния котел да лежи в калта.
Уилям Рандолф го намерил, замъкнал го до Монтерей и го зациментирал в новата фабрика за рибни консерви „Хедиондо“. Години наред котелът произвеждал пара с ниско налягане, с която варели консервираната риба, а в това време тръбите се пукали и сегиз-тогиз ги заменяли с нови.