— Слушай! — закани се Фауна. — Един на нула за тебе, но внимавай да не си отворя ченето!
— Ще внимавам.
— Много ти е хубав чаят. Едно искам да ти кажа, Сузи. И ми е все едно ще ме послушаш ли, или няма. Много пъти съм грешила, но струва ми се, че сега ти грешиш. Не се мъчи да натьркваш носа на Док! Само ще го ядосаш още повече.
— В какъв смисъл?
— В такъв! Дето се настаняваш тук. Колчем погледне през прозореца, ти си му в очите. — Фауна се при готви за взрив, но такъв не последва.
— Виж колко са ми хубави ноктите — каза Сузи и погледна ръцете си. — Понеже в „Златният мак“ непрекъснато ги мокря, после ги мажа с глицерин. Омекват. Фауна, ти нали ми каза да не бягам? И аз не избягах. Разбрах, че трябва да си изкопая дупка в земята и да се свия в нея, и останах. Защото ми стана ясно, че си права. Тук ще стоя, нека всички да видят!
— Не това искам да ти кажа.
— Не извъртай! Спомена Док. Сега аз да ти кажа, пък ако щеш, върви го разправяй на всички по Улицата! Тъкмо няма да се наложи на всички да го казвам. Избий си Док от главата! Нямам нищо общо с Док! Явил се човекът, аз не съм му била лика-прилика, не съм била за него и толкоз! Кой знае ще се случи ли някога пак, но ако се случи, ако се намери друг човек, дяволите ме взели, но ще бъда каквато трябва, и външно, и вътрешно, и пред себе си, и пред хората. И най-важното, ще се чувствувам уверена. Стана ли ти ясно?
— По-добре гледай да не ругаеш — каза Фауна.
— Вече не ругая.
— Брей, ами преди малко …
— Не се прави на ударена, а кажи, разбра ли ме?
— Как не, Сузенце, разбрах! Само не виждам защо да не може приятелите да ти подадат ръка.
— Защото искам всичко сама да постигна. Иначе от мен нищо няма да излезе.
— Взела си пари назаем от Джо Блейки.
— Разбира се, от полицая. Същият, дето щеше да ме изхвърли оттук. Полицай е той, не приятел. Да му се издължа веднъж, тогаз е друго, може и приятел да стане.
— Колко ли ти е трудно.
— Как иначе? Крак не се реже с банан!
— Ти изобщо не беше никаква проститутка, Сузи. Просто не те биваше.
— Каквато съм била, била! Важното е, че знам каква искам да бъда.
— А Док?
— Всичко е свършено, нали ти казах! Избий си го от дебелата глава! Край!
— Я да си тръгвам — отчаяно рече Фауна. Остави чаената чаша на масичката, коленичи и запълзя към вратичката. — Би ли ме побутнала, малко, а?
Сузи я изтика през отвора — човек би рекъл, че пълни наденица, — и неочаквано я повика:
— Фауна!
Фауна се обърна и пъхна глава в пещта.
— Ти си най-добрият приятел, който съм имала. И ако съм груба, то не е към тебе, а към мен самата. Винаги ме е било яд на някого. Излезе, че на себе си трябва да се ядосвам. Най-напред със себе си трябва да се сприятеля, после с другите.
— А я си представи, че Док пристигне да те моли?
— Не съм примамка за мъжете — каза Сузи. — И на ръце да пълзи, пак няма да го приема. Клин с клин не се избива. Но ако някой ден харесам някого и той рече „а“, аз ще мога да река „б“.
— Липсваш ми, Сузи.
— Ще се върна. Нека се оправя. Обичам те, Фауна.
— Млъкни, млъкни! — извика Фауна и тръшна вратичката на пещта.
30. РАЖДАНЕТО НА ЕДИН ПРЕЗИДЕНТ
От всички наши тъмни изобретения чувството за вина е едновременно и най-странното, и най-комичното, и най-болезненото. Дали не е било породено от общия натиск на племето върху прикрито опасните индивиди, за да ги държи в неравновесие? Или пък по начало е вложено в душевната ни тъкан, където се напоява и отглежда от задънени жлези? Не е ли вината онова подсъзнателно приспособление, с чиято помощ човек крещи и се бори за внимание в неразбиращия го свят?
Или трябва да приемем, че най-голямата човешка радост е болката? Какъвто и да е произходът на вината, човек си дере гърлото като котка в прегръдката на котарак, вие като вълк към луната, шиба се с прекрасните тръни на презрението и, общо взето, чудесно се забавлява.
От всички човешки същества Хейзъл последен можеше да се надява на успех в страстите и задоволството на чувството за вина. Вината е нещо егоистично, а Хейзъл никога не бе се самоосъзнавал дотам, че да потъне в нея. На живота гледаше, както момченцата гледат профучаващия влак — с отворена уста, със затаен дъх, доволен, удивен и малко смутен.
Хейзъл никога не бе представлявал нещо особено. За образованието му Мак казваше: „Четири години в първо отделение, четири години в поправителния дом и нищо не научил, ни тук, ни там.“
Поправителният дом, където преподават всички пороци и престъпления, при това съвсем не факултативно, не бе успял както виждате да упражни върху Хейзъл влияние по-силно от влиянието на първоначалното училище. От него той излязъл такъв, какъвто и влязъл — невинен. Хейзъл бе разсеян и затова не можа да погълне злото. И ако не бяха приятелите — Мак, момчетата и Док, — кой знае какво щеше да стане. Хейзъл считаше Мак за най-великия човек в света, а Док за него бе нещо повече от човек. Понякога той отправяше молитвите си към Док.