Хейзъл обаче се променяше. Незабелязано бе почнал да внимава. Бацилът бе може би посаден от Фауна, когато разчете хороскопа му. След първоначалния протест той нищо не спомена и този факт, сам за себе си, трябваше да се приеме като крайно подозрителен. Хейзъл не искаше да става президент на Съединените щати. Ако имаше изход за бягство, положително би го използувал, но хороскопът му затвори всички врати. Затворят ли най-сетне човека в килия и не му остава друг избор, той почва да разкрасява килията. Тъй и Хейзъл, осъден на президентство, след като не успя да избяга от него, се зае да го кичи. По стъпалата на отговорността човек може много високо да се качи.
Хейзъл почна да се подготвя за деня, когато дългът щеше да го позове. Изчиташе списание „Таймс“ от кора до кора, отпред назад и отзад напред. След дълги размишления стигна до заключението, че списанието е шантаво — а това доказваше, че досега Хейзъл не бе внимавал както трябва, а не че е прост.
Купи си „Световния алманах“ и прочете биографиите на президентите, взе да се пита как би постъпил, ако англичанките някой ден вземат акъла на американските моряци или въпросът за талията на мис Америка отново се постави на дневен ред.
Понесе своя кръст и отново се поболя. Понякога сутрин се будеше с щастливата мисъл, че всичко е било лош сън. После преброяваше пръстите на краката си и отново се примиряваше със съдбата и дълга. Но най-лошо от всичко беше самотата. Нея той с никого не можеше да сподели. Разкъсван от самота, Хейзъл се издигна над обикновените човешки преживелици. В оня миг, когато предложи на Мак да се бият, той не изпитваше гняв. Просто бе готов да защити слабия. Когато се нахвърли срещу приятелите си и отказа да се маскира като джудже, а настояваше да бъде принц Дезире, той не изпитваше никаква гордост. Достойнството на съдбата бе по-силно от него. Не можеше да проваля бъдещето си току-тъй.
При нормални обстоятелства все някой от момчетата щеше да забележи страдалческото лице на Хейзъл, неговата отпадналост, да почувствува болезненото му благородство; биха му дали две лъжички английска сол и всичко щеше да се оправи. Ала по това време душите на мъже и жени се намираха в изпитание, а душата в изпитание не се озърта.
Старанията на Хейзъл да проумее какво бе станало на маскарада останаха безплодни. Спомняше си колко тържествен и хубав се беше явил и как по-късно язът на хаоса цял се отприщи. Последиците бяха ужасни. Духът на приют „Палас“, изпитан в бурите и лишенията на толкова години, бе разбит, натрошен като гранитен камък, който, дълго издържал ударите на чука, най-после внезапно се е разпаднал.
Мак, за когото животът не беше по-лош от една неприятна настинка, бе съсипан до смърт. В очите му се появи празнота, а в храбрата му душа заседна покруса.
А щом Мак бе стигнал дотам, представете си какво им беше на момчетата — заприличаха на медузи, изхвърлени на негостоприемен бряг.
„Какво стана?“ — питаше се Хейзъл, поглеждаше към себе си, поглеждаше извън себе си и не виждаше обяснение ни тук, ни там. Няколко дни Хейзъл си мислеше, че това ще е най-страшният от всички махмурлуци, но състоянието продължаваше до деня на съживилата се жажда, а жажда не дойде. Хейзъл почна да се страхува от приятелите си.
Сядаше под кипариса и не само не забравяше, но и мислеше. Дошъл бе часът на величието и само той, Хейзъл, имаше сили да се издигне до блестящата примамка. Хейзъл се изправи, изтупа прахоляка от дочените си панталони и… се превърна в друг човек. Промяната бе извършена. Той не беше вече Хейзъл Невинният, Хейзъл Невежият, Хейзъл Глупавият. Раменете му се опънаха да поемат тежестта, а от погледа му светна спокойната красота на силата.
В „Палас“ беше мрачно, влажно и тъжно. Безмълвни и съкрушени, момчетата се излежаваха. Най-зле от всички беше Мак — взираше се в платнището без капка израз в лицето. Не бе рухнал в пламъци, а бавно се разяждаше.
Когато Хейзъл тихо приседна на леглото му, Мак дори не го подритна, макар че беше с обуща.
— Мак, миличък Мак — рече Хейзъл, — изплюй камъчето!
Мак не отговори, само затвори очи и от тях се процедиха две сълзи, които тъй си и останаха, додето засъхнат.
— Мак — нежно додаде Хейзъл, — искаш ли да ти избия всички дяволи от главата?
Мак поклати отрицателно глава. Хейзъл не можеше повече да чака и реши да хвърли коза си, пък после да става каквото ще.