— Бях при Док — каза той. — Седнал с молива, ама нищо не е написал, нищичко не е свършил. И да мисли не може. Хайде, Мак, ела на себе си, той има нужда от нас!
— Колкото от таралеж в гащите си — с гробовен глас каза Мак. — Не ме обвинявай, Хейзъл! Повече не мога да се боря. Мен ме отпишете!
— Но какво се е случило, Мак?
— Едно време му съсипвахме дома, издувахме го от бой, но то е нищо, плява!
— Как тъй плява? Какво искаш да кажеш?
— Дреболии — трошехме чаши и плочи, чинии, книгите му късахме, все такива работи. Но този път му забихме ножа право в корема. Как да не загубиш увереност, когато посегнеш да потупаш човека по главата, а вместо това му разбиеш черепа? — Мак въздъхна и се обърна, покривайки лице с длани.
— Нямаш право да се отказваш! — възмути се Хейзъл.
— Имам право да постъпвам тъй както си искам!
— Така може! Това е друго.
— Или пък нищо да не правя.
— Слушай, знаеш, че Док трябва да отиде в Ла Хойа. Другата седмица трябва да свари пролетния отлив. Тъкмо ще дойде микроскопът, той ще има октоподите и ще седне да си напише статията. Да му помогнем, Мак.
— Фауна разправяше за някакъв борец на име Кели Смъртоносната целувка. И аз съм същият — Мак Смъртоносната целувка. До каквото се докосна, увяхва и пожълтява като лист.
— Стани!
— Няма да стана — каза Мак.
— Стани ти казвам!
Мак замълча.
Хейзъл излезе и се огледа. Приближи се до счупеното буре от асфалт, захвърлено в буренака, и измъкна една от кривите дъбови дъски. После се върна и се изправи до леглото на Мак. Премери разстоянието и надигна дъската. Ударът беше тъй силен, че панталоните на Мак се сцепиха. Едва сега Хейзъл разбра какво е сторил, защото Мак не помръдна. Само изстена.
Хейзъл се пребори с паниката и си припомни съдбата — жертвоприношението във Вашингтон, където трябваше да яде миди.
— Щом е тъй, добре, Мак — меко рече той. — Тогава аз сам!
Обърна се и с тихо достойнство излезе. Мак едва успя да се надигне на лакът.
— Чухте ли какво рече тоя смахнат копелдак? О, адска мъка! Как можах! Майчице, приготви ми леглото! По-бързо, че умирам от болка, искам да легна!
— Нали си легнал — каза Хуити Втори.
31. ТРЪНЛИВИЯТ ПЪТ НА ВЕЛИЧИЕТО
Малцина са ония, които, сменят ли посоката, не извръщат глава в началото на новия път. Хейзъл бе избрал, или по-право бе принуден да избере, нов път. Бе рекъл „Тогава аз сам!“ и му се стори лесно. Но като седна под грижовните клони на черния кипарис, трябваше да признае, че не знае какво е това, което трябваше да свърши сам. Спомни си с носталгия старото време, когато беше глупав, когато се грижеха за него, мислеха вместо него и го обичаха. Той, разбира се, им се отплащаше, приемайки подигравките, и все пак в ония дни беше по-хубаво, по-топло.
„Обичам да сме заедно — бе казал едно време Док. — Ти, Хейзъл, си като кладенец, като истински кладенец. Човек може да ти довери най-съкровените си тайни. Нито чуваш, нито помниш. А и да чуваш, това няма никакво значение, защото си разсеян. И от кладенец си по-добър — слушаш, но не чуваш. Ти си свещеник, който не наказва, лекар, който не поставя диагноза.“
Такива бяха безгрижните дни, преди Хейзъл да се нагърби с голямата отговорност. А отговорността изисква трезви преценки, изисква правилен избор между две посоки — и в двата случая все мислене. Хейзъл се зае да мисли, но скрито от другите. Никой не подозираше. Чувствуваше се малко неудобно. В добрите стари дни щеше да седне под черния кипарис, щеше да подпре глава на ръката си още не минала минутка, щеше да захърка. Новият Хейзъл обхващаше в прегръдка коленете си и тъжно се взираше в бъдещето. Мозъкът му се катереше и подхлъзваше като мравка в предателския кратер на мравоедския капан. Трябваше да проектира, да преценява, да избира. А сънят не искаше да го споходи. Трябваше да свърши нещо. Но какво? Тъй и не разбра как се е добрал до решението. Изведнъж се унесе, опря на колене чело и в този миг мускулите му се свиха, сякаш някой го удари. Стори му се, че пада и… пред него неочаквано се изпъна търсеният път — не беше честен, но беше единственият, който му оставаше. Приличаше повече на предателство.
Сигурно си спомняте — Хейзъл имаше приятния навик да задава въпроси, без да слуша отговорите. И хората очакваха и разчитаха на това. Да предположим, помисли си той, задам въпрос и слушам, а се правя, че уж не чувам. Беше подло, но намерението — ясно, а целта — безкрайно желана.
Не! Не само ще слуша, но и ще запомни. После ще събере всичките отговори на куп. Тогава може би ще е по-лесно да размисли и да извърши каквото трябва. Един въпрос стига, реши той. А може би два?