— По приказките ти разбирам — каза Док, — че нищо не е излязло. И какво се случи?
— Музиката — отговори Мак.
Вярно е, че Йосиф-Мария знаеше всички възможности, всички „за“ и „против“. Нито една от системите му не можеше да се провали и все пак се провалиха. Нали знаете, когато човек играе на зарове, понякога съдбата е против него и все не му върви, додето най-сетне не се намеси някоя тъмна сила.
Из тоя край бродеха буквално милиони мексиканци — тихи, трудолюбиви и прости хорица, които се задоволяваха да превиват гръб над неблагодарната земя. Всичко уж беше като нагласено — фиаското беше невъзможно. Но стана тъй, че в бригадата на Йосиф-Мария попаднаха един тенор и един китарист. Под ужасения му поглед се оформи цял оркестър — две китари, една мандолина, барабан и кратуни с пясък, един тенор и два баритона. Той щеше да ги изгони до един, ако между тях не беше и племенникът му Какауете с тромпета си.
Мексиканците на Йосиф-Мария изоставиха морковите и цветното зеле и тръгнаха по дансингите на калифорнийските градчета. Кръстиха се „Еспалдас Мохадас“3 и свиреха „Ела, ела при мене, сладка моя“, „Жената от Сан Луис“ и „Бяло облаче сълзици рони“.
„Еспалдас Мохадас“ се обличаха с тесни мексикански костюми, носеха широкополи мексикански шапки и ходеха да свирят танцови мелодии в залата на рафинерията „Спрекълс“ в Соледад, в клуба на Дружеството за защита на елените в Кинг Сити, в гаража на Грийнфийлд, в общинския салон на Сан Ардо. Йосиф-Мария престана да ги гони и почна да им иска пари. Работата тръгна чудесно и той се зае да издирва сред мексиканците нови таланти. Такива бяха първите стъпки на Йосиф-Мария в естрадното изкуство, чието принципно безчестие го увери, че този път курсът е добре избран.
— Както виждаш — додаде Мак, — музиката беше виновна за всичко. Да не знаеш на какво да вярваш. Вземи например Фауна — заведение като „Мечешко знаме“ никъде няма да срещнеш, ни по суша, ни по вода. Учи момичетата как да се държат на масата, как да сядат, а тя по звездите гадае. Виждал ли си такова нещо? Всичко се промени, Док, всичко.
Док огледа плесенясалата лаборатория и потръпна:
— Може би и аз съм се променил.
— Глупости, Док! Ти не можеш да се промениш. Че на кого ще разчитаме? Промениш ли се, сума хора ще пропаднат. Та нали всички те чакахме да се върнеш, че да станем пак такива, каквито си бяхме.
— Не съм същият, Мак. Нещо в мен се бунтува.
— Намери си някоя — каза Мак. — Пусни й малко от църковната музика на грамофона. Уж случайно аз ще вляза да ти искам някой и друг долар. Опитай, Док. Длъжен си на приятелите си.
— Ще опитам — рече Док, — но не вярвам да излезе нещо. Боя се, че вече съм друг.
3. АЛАБАЛА (1)
Когато човек отправи поглед в миналото, обикновено си спомня онзи миг, в който е започнала новата ера, но в самия съдбоносен ден никой не подозира това и денят отминава, привързан за опашката на предния.
През тази зима и пролет се появиха знамения, но човек ги забелязва едва по-късно. Снегът от връх Торо се спусна от едната страна чак до каньона Пайн, а от другата страна стигна до Джеймсбърг. В долината на река Кармел се роди теле с шест крака. В небето над Монтерей се появиха облаци, които образуваха буквите О и Н. По циментовия под на методистката църква поникнаха гъби. На 93-годишна възраст старият г-н Ролети разви сенилна сатириаза4 и подгони гимназистките, от което трябваше насила да го спрат. Пролетта беше студена, дъждовете закъсняваха. В залива Монтерей доплуваха милиарди пурпурни велели, вълните ги изхвърлиха по пясъка и те измряха. Недалеч от Тюленовите скали стадо китове-стръвници нападна тюлените и унищожи голяма част от тях. Доктор Уик извади от бъбрека на г-жа Гастън камък колкото юмрук, наподобяващ кучешка глава. Лионският клуб оповести награда от 50 долара за най-доброто есе на тема „Футболът — творец на характера“. И на последно, но не и най-маловажно място, розата на Шерман напъпи. Може би всичко това нямаше никакво значение, защото човек забелязва тия неща едва по-късно.