— Добре де, влез при мене. Седни! Нещо да сръбнеш? Тайно ли е, а? Да затворя вратата?
— Да — рече Хейзъл, отговаряйки наведнъж на всички въпроси.
От питието очите му светнаха.
— Ти какво ще кажеш? Какво става с Док?
— До оня ден нищо нямаше да ти кажа. Но като си върза вратовръзката и после… оная вечер…
— Та той беше пиян! — оправда го Хейзъл. — Човек, като е пиян, какви ли не ги дрънка.
— Но не и човек като Док.
— Значи мислиш, че Сузи? …
— Да, господинчо! И ако тя не беше смахната, щеше да се дигне и да иде с него в Ла Хойа, хем да му помогне. И тогаз да видиш!…
— А той се мъчи да пише.
— Съвсем се е оплел — каза Фауна. — Бас държа, че дори не се и сеща за статията.
— За нищо не се сеща.
— Нали ти казвам. Да можеше да не мисли вече за Сузи, щеше да се замисли за статията. Тъй си мисля.
— Значи, според тебе, ако тя отиде в Ла Хойа …
— Да. Но няма да иде.
— Той няма да я вземе.
— Ако не бяха всички такива глупаци, кой ще го пита? Ама знам ли докъде ще я докара? Още една глътка?
— Не мога — отказа Хейзъл. — Имам среща.
Когато Хейзъл влезе в бакалницата, Йосиф-Мария също четеше писмо, но това беше чисто съвпадение. Йосиф-Мария четеше и псуваше на неясен испански. Писмото бе от Джеймс Петрило, написано твърде категорично и ясно. Ако заплахата, съдържаща се в това писмо, можеше да бъде изпълнена, би се оказало, че онова, което американското правителство не е в състояние да стори, за да възпре прилива на мокри гърбове, е напълно във възможностите на Музикантския съюз. Шефът отново бе нагазил в каша. При обикновени обстоятелства той предпочиташе да се намесва само в неща, които не може да избегне. Но Петрило му отнемаше таза възможност. В главата на Йосиф-Мария вече проблясваше мисълта за убийство.
— Как си, как си? — попита го Хейзъл.
— Никак! — отвърна Шефът.
— Всички са тъй — отбеляза Хейзъл. — И Док отсреща, и той! Като пиян. А ти кво мислиш, има ли му нещо?
— Бог знае — каза Шефът. — Не ми стигат моите грижи, че и… Смешно! Снощи, знаеш, се връщам късничко от Монтерей и гледам на празното място… сянка! Като приближих до светлината на фенера, точно до котела, гледам и, кълна ти се, кого да видя — Док! Души наоколо.
— Не може да бъде! — викна Хейзъл.
— Аз пък ти казвам, че може. — Шефът дигна поглед от зеленчуците и купищата консервни кутии и го спря върху картоненото момиче от рекламата за кока-кола на стената. — Знаеш ли — заговорнически рече той, — преди тържеството я мислех за разтурена. После взе, че напусна и се пресели в котела. И Док, изглежда, нещо е надушил. Знам ли, може пък нещо да съм пропуснал. Все си мислех някой ден да я…
— Отде накъде? Тя е на Док — възмути се Хейзъл.
— Ех и ти! При жените няма моя, няма твоя. Дали пък да не й подсвирна под прозореца?
— Тя няма прозорци — прекъсна го Хейзъл.
Шефът се усмихна. Отровата на Петрило постепенно се изпаряваше.
— Ясно, сър. Сигурно в Сузи има нещо, дето не го виждам.
— Ти стой по-настрана! — предупреди го Хейзъл.
Йосиф-Мария сведе очи и за миг заприлича на индианец. После отново се усмихна.
— Да бъде, както казваш! — напевно рече той. — Чух, че се хванала на работа.
Дълго, тясно помещение с висок таван и дребни осмоъгълни плочи на пода — това беше „Златният мак“. Имаше тезгях от тъмно дърво с наредени пред него кръгли столчета. На равни разстояния върху тезгяха-бар се редуваха: монетният процеп за грамофона, стойката за салфетки, солницата, пиперницата, захарницата, горчицата; във вратата на кухнята бе изрязано прозорче за сервиране. Отпред се намираше касата, до входа — автоматът за цигари, скарата, сухарниците, покрити с торти и сладкиши. В дългото огледало зад тезгяха се оглеждаха машината за кафе, купчина закуски; орехови ядки, цяла полица консервирани супи и котлон, на който ги претопляха, програмата на киното, на борбите с бикове, разписанието на автобусите.
„Златният мак“ си беше „Златният мак“. Строго и навъсено заведение, в него можеш да получиш добро кафе и тъжна, водниста храна. Но то не можеше да конкурира веселите модерни ресторантчета, които никнеха в Монтерей — в тях имаше карирани покривки на масите, увеличени сцени от филми по стените, ниски тавани и осветление от плаващи на коркови тапи свещи.
„Златният мак“ не се и мъчеше да ги конкурира. Все още имаше достатъчно хора, които го предпочитаха пред новите — това бяха редовните клиенти, които обичаха студени и мокри сладкиши, супа с разни повлекла, консервирани бульони. Тази клиентела не се доверяваше на рибарските мрежи по стените и на шегите в листа за менюто. За тях храната беше необходимо, но и тържествено свещенодействие, което не биваше да се смесва с някакви си глупости.