Най-напрегнати бяха часовете от седем до осем и половина — закуската, от единадесет и половина до един и половина — обядът, и от шест до осем — вечерята. В останалото време наминаваха кафепийците, любителите на сандвичи и кифлички. Вечер навалицата се сгъстяваше на два пъти — веднъж към девет и половина, когато пускаше първото вечерно на киното, и после към единадесет и половина след второто. В дванайсет и половина „Златният мак“ прибираше листенцата си. Само в събота затваряха в два — да могат да обслужат и първите неделни пиячи.
Идването на Сузи в „Златният мак“ оказа любопитно, но полезно въздействие върху Ела. Години наред тя си бе налагала желязната забрана да не се уморява и да не боледува. И само да си позволеше да разбере колко е нещастна, веднага би си прерязала гърлото. Сузи не само й помогна, тя пое работата изцяло — шегуваше се с търговците, свиркаше си с уста, помнеше, че г-н Кариага обича супата от целина с каймак, помнеше дори името на г-н Кариага.
Първите два-три дни Ела наблюдаваше Сузи и категорично отказваше да се прибере в къщи, да си полегне за няколко часа. После самозабраната й рухна, разпука се и пукнатината значително се разшири. Катастрофална изнемога, изтръпнали от болка нозе, присвиване в стомаха — изведнъж я сполетя всичко. И най-сетне, когато се осмели да си го признае, Ела олицетворяваше вече пълното изтощение. Да се прибере в къщи и да полегне за час-два в началото й се струваше грях, после лукс, а накрая — лекарство.
Сега, минеше ли вечер навалицата в девет и половина и Сузи рече: „Хайде у дома, да се наспиш!“, Ела не виждаше нищо ненормално. Сузи не само удържаше фронта, но с непрестанната си професионална веселост привличаше дори нови клиенти.
В единадесет и петнайсет Сузи напълни четирите автомата с прясно кафе, подреди сарфаладите в хладилника, наряза доматите и прибра филийките за сандвичи в чекмеджето под скарата. В единайсет и половина вечерната прожекция свърши и при нея нахлу втората вълна. На Сузи сякаш поникнаха още три чифта ръце: раздаваше сандвичи с шунка, сандвичи с топено сирене, сирене със сарфалади и кафе, кафе, кафе! Касата звънкаше, а върнатите монети просто залепваха о гумената паничка.
— Да се видим в събота, а?
— Добре. Радвам се.
— Значи, уговорено?
— Може ли да дойда с мъжа си?
— Нима си омъжена?
— Да, но дойда ли на срещата, вече няма да съм.
— Много си сладка!
— И ти не си грозен. Ето ти рестото.
— Задръж го!
— Благодаря. Сиренето идва! Съжалявам, сандвичите с риба са осемдесет и шест.
В кратките секунди между отделните поръчки три от допълнителните й ръце чупеха чинии в сапунената вода, миеха ги, бършеха.
— Хей, мистър Гелдейн! Забравихте си чадъра.
— Вярно! Благодаря ти!
И това означава още четвърт долар бакшиш. Монетата веднага отиваше в една консервна кутия, на която пишеше „Джо“. Когато идваше сутрин да си пие кафето, Джо Блейки винаги намираше пред себе си купчинка сребро, което се приспадаше в сметководната книга. Сумата удивително бързо се възстановяваше.
В дванадесет без пет нахълта Хейзъл. Изправи се до стената и дочака да се освободи стол.
— О, здравей, Хейзъл! Какво да бъде?
— Кафе.
— Готово, Хейзъл! Как си?
— Добре съм.
Постепенно посетителите оредяха и най-после си отидоха. Снежнобелите ръце на Сузи поставиха „Златният мак“ в леглото: изстъргаха скарата, измиха тезгяха, обърсаха гърлата на бутилките доматен сок. Сузи вдигна очи и видя Хейзъл да се измъква.
— Я кажи какво правиш, дявол те взел?
— Нали сме уж в една посока. Да те изпратя.
— Защо не — съгласи се Сузи, — тъкмо ще ми носиш книгите.
— Каквооо?
— Шегувам се.
— Ха! Ха! — засмя се Хейзъл сериозно.
Тръгнаха по улица Алварадо. Всичко беше затворено. Само пред баровете по тротоарите се лееше неонов дъжд. Спряха на края на Гарнизона и облегнаха лакти върху железните перила. Загледаха се в рибарските лодки, пръснати по тъмната вода на залива. Пресякоха железопътната линия, минаха покрай военните складове и влязоха в улица Консервна откъм горния й край. В този миг Хейзъл рече:
— Много си сладка.
— Я повтори!
— Какво му е на Док?
— Отде да знам!
— Сърдиш ли му се?
— А ти защо не си гледаш работата?
— Защото ми е в ред — бързо отвърна Хейзъл. — Но нали не съм от много умните! Всички знаят …
— Какво общо има всичко това с мене?
— Никой не ми обръща внимание — Хейзъл сякаш се препоръчваше. — Док казва, че съм разсеян. Това му допада.
Повървяха още малко и двамата мълчаха. По едно време Хейзъл срамежливо занарежда: