— За мен прави всичко на този свят. Веднъж го повикаха като свидетел да каже какъв ми е характерът, а пак аз нямам никакъв характер. Друг път се нараних и кракът ми щеше да си иде. Той взе, че отвори раната, посипа я с някакъв прах и ми мина. Сега кракът ми е цял.
Сузи не отвърна. Стъпките им отекваха по паважа и се връщаха като ехо откъм ламаринените стени на мъртвите фабрики.
— Док е в беда — рече Хейзъл.
Улицата кънтеше от стъпките им.
— Щом другите са в беда, все при Док тичат, а сега нито един не отива да му помогне.
Стъпка. Още една. Още една.
— Трябва да му помогна — продължи Хейзъл. — Но като не ми стига умът…
— А от мен какво искаш, дявол те взел? — сопна се Сузи.
— Иди при него и се сдобрете!
— Не!
— Ако ти беше в беда, той щеше да ти помогне.
— Не съм в беда. А ти отде знаеш, че му е зле?
— Казвам ти! Мислех, че го харесваш.
— Харесвам го. Да беше наистина зле, болен, с изкълчен крак, бих му отнесла малко супа.
— Боже мой! Ако си изкълчи крака, туй значи да не отиде на пролетния отлив!
— Чакай де! Още не го е изкълчил.
Отминаха кръчмата на Дебелата Ида.
— Не ти ли се пие бира? — попита Хейзъл.
— Не, благодаря. Не се ли прибираш в „Палас“?
— Не — отвърна Хейзъл. — Имам среща.
— Едно време — почна Сузи, — бях още малка, направих на дядо и баба пепелник …
— Харесаха ли го?
— Нямаха нужда от него.
— Не пушеха ли?
— Не — каза Сузи. — Лека нощ!
Хейзъл щеше за малко да припадне. Никога през живота си не бе се спирал на една мисъл повече от две минути. Сега, под напора на цели четири часа напрежение, възможностите му окончателно се изчерпаха. При това не всичко бе свършено. Оставаха му още две посещения, след туй трябваше да се оттегли под черния кипарис и там да пресее заключенията си. Засега светлинка отникъде. Образите в съзнанието му приличаха на ония детски калейдоскопчета, които, завъртиш ли ги, почват да се менят ту по цвят, ту по форма. Стори му се, че в мозъка си долавя леко жужене.
Бе нощ на котките, снизили глави и рамене близо до земята, наоколо пълзяха грамадни котараци и търсеха други котараци. Котките се облизваха с блажена невинност, сякаш не подозираха, че ще им се случи тъкмо това, което искат. Тюлените от скалите при морската опитна станция „Хопкинс“ джавкаха като хрътки. Сребристи под светлината на уличните фенери, консервните фабрики мълчаха. Някъде откъм плажа долиташе тихият плач на тромпет — Какауете Ривас свиреше „Мемфис блус“.
Хейзъл постоя за миг да се нарадва на тайнствената нощ. Погледна към парния котел, дето се скри Сузи, и в светлата ивица на фенера съзря фигура. Съдейки по очертанията и стойката, той реши, че това е Шефът. Не му влизаше в работа. Изкачи стъпалата и похлопа на вратата на Западната биологична.
Док седеше на леглото, пред него се издигаше куп ловни принадлежности: мрежи, ведра и буркани, формалдехид, английска сол и ментол, каучукови ботуши и каучукови ръкавици, стъклени панички и въжа. На масата се виждаше нов малък портативен аквариум с миниатюрна помпичка и моторче, което се задвижваше от чифт батерии за джобно фенерче. Док навъсено наблюдаваше струята бели мехурчета, подскачащи в морската вода.
— Влез — покани той Хейзъл, — радвам се, че идваш.
— Дойдох ей тъй, да постоя.
— Хубаво. Радвам се. Почне ли да си говори на глас, човек разбира, че е взел да оглупява. Ама и приказките му не са за пред хора, тъй че ти, Хейзъл, си идеалното разрешение.
— Добре че се сетих… Я ми кажи, Док, какво е това астро … астрофизиката?
— Всъщност не държиш да ти отговоря, нали?
— Не много. Просто се почудих. Нали се бях записал да следвам.
Док изтръпна.
— За туй да не говорим!
— Донесъл съм ти един пайнт.
— Много мило от твоя страна. И ти ще пийнеш, нали?
— Естествено — каза Хейзъл. — А ти май наистина ще ходиш в Ла Хойа, а?
— Какво да се прави, налага се. И тъкмо се питах да ида ли. Стига вече съм се помайвал.
— Всички мислят, че няма да идеш.
— Точно затуй трябва да ида.
— А не ти ли се ходи?
— И аз не знам — тихо отвърна Док. Надигна се от леглото и откачи жичката от батериите. — Няма смисъл човек да се хаби. И аз тъй, овехтях като форд модел Т, сякаш са ме захвърлили в задния двор. Уж всички части са на място, а пак не ще да върви. И се чудя, ще мога ли някой ден да се събера.
— Да ти помогна — предложи Хейзъл, — нали познавам форда.
— Ще излезе, че познаваш и хората, а?
Хейзъл срамежливо погледна обувките си. По-рано никой не беше го обвинявал, че знае повече, отколкото всъщност.