— Добрият ми Хейзъл! — разнежи се Док.
— Кажи, Док, какво ти е според тебе? — Хейзъл се ужаси от дързостта си, но въпросът бе вече зададен. А и Док, изглежда, не го сметна за необикновен.
— Бог знае. Предполагам, че е нещо като скрито самооправдание. Исках да дам своя принос за науката. Но може би с това ми се е искало да заменя бащинството. Каквото и да се окаже накрая, сега моят принос ми се вижда нищожен. Внуших си сам, пък сега…
Хейзъл се залута сред разкъсаните си мисли.
— Мак съжалява за това, дето го измислиха с Фауна. Просто му се повръща.
— Няма защо да съжалява — рече Док. — Всичко забърках аз!
— Да не искаш да кажеш, че ти отблъсна Сузи?
— Да. И оттогава все мисля. От няколко дни ми е по-леко като никога. Вътрешната болка като че я няма вече. Чувствувам се с открито сърце.
— За Сузи?
— За Сузи. Предполага се, че съзнанието ми е свободно от еснафските бариери. А какво правя? Заех се с една мръсна равносметка. Сложих на везните и образованието, и опита, и миналото си, та дори и възможните си кръвни връзки. И какво излезе? Познавам хора, у които тия неща са уж сто пъти по-добри, а хората са далеч по-лоши. Там е цялата работа! Като си казах болката, олекна ми още повече.
— А защо не опиташ още веднъж?
— Как?
— Купи една торта и букетче карамфили и похлопай на вратата й!
— Да почна от началото? Звучи малко глупаво.
— Жените са си жени — каза Хейзъл.
— Правиш откритие. Срещал ли си я?
— Да. Само да знаеш колко хубаво се е подредила в котела! И се е хванала на работа в „Златният мак“.
— А иначе как е? Какво разказва?
Хейзъл отново се залута сред отломките на паметта си.
— Като била малка, направила на баща си и майка си пепелник… — почна той, но млъкна. Стори му се смешно.
— Та какво от това?
— Те нямали нужда.
— Тя ли ти каза това?
— Да.
— Да пием.
— Не мога, Док. Имам още една… искам да кажа, трябва да се видя с още един човек.
— Толкоз късно? Посред нощ?
— Да. Ти си тъй добър към мене, Док. Нищо лошо не бих ти сторил.
— Разбира се, не би ми сторил.
— Но ти сторих.
— Какво?
— Помниш ли, винаги си казвал, че ме харесваш, защото съм разсеян и не те слушам.
— Помня.
В погледа на Хейзъл се четеше срам.
— А сега внимавах във всяка твоя дума.
— Нищо, нищо.
— Док …
— Кажи!
— Йосиф-Мария се навърта около парния котел.
Хейзъл не помнеше да е бил някога по-изтощен. След като подложи разума си на необичайни за него изпитания, той разбра, че ще се случи тъкмо онова, от което най-много се бои: да не постигне нищо. Бе започнал с надеждата да открие някаква що-годе светлинка, която да го води. А крайният резултат му спомни миденочерупчестите картини на Анри художника. Замечта да заспи, да спи дълго, дори да не се пробуди за тоя свят, в който се чувствуваше чужденец. Всичко се обърка. Питаше се дали и във Вашингтон няма да причини подобна бъркотия.
Премина уморен запустялото място и се покачи по стръмната пътечка към приюта „Палас“. Искаше да се пъхне в мрака под завивката и да скрие неуспеха си в сън.
Но Мак и момчетата го чакаха будни.
— Къде ходиш до това време, взел те дяволът? — попита го Мак. — Къде ли не те търсихме.
— Разхождах се — промълви Хейзъл.
Мак се размърда и изпъшка.
— Олеле! Здравата си ме халосал — каза той. — Щеше да ме убиеш.
— Не трябваше, съжалявам — рече Хейзъл. — Да ти разтрия ли удареното?
— За бога, не! Какво те е прихванало. Почнеш ли нещо да кроиш, все аз ще пострадам.
— С кого беше? — попита Хуити Втори.
— С всички. Разхождах се.
— С кого по-точно?
— Ами… и с Джо Елегънт, и с Фауна, и със Сузи, и с Док.
— Със Сузи ли казваш? — надигна се Мак.
— Да. Отидох до „Мака“ за чаша кафе.
— Вижте го! Кафе пие!
— Това имаше, това пих — оправда се Хейзъл.
— Добре, а тя какво ти каза?
— Каза, че като била в трето отделение, направила пепелник.
— И таз добра! — извика Мак. — Не каза ли нищо за Док?
— Да, мисля, че каза.
— Мислиш!
— Не ме питайте тогава! Какви сте подли. Или искате и аз да стана подъл?
Мак изохка и се обърна на другия си хълбок. Хейзъл усети, че е ограден от враждебност.
— По-добре да изляза — сломено рече той.
— Чакай! Какво каза Сузи за Док?
— Че не иска да го види освен ако… Излизам.
— Освен ако?
— Освен ако не легне болен или не си счупи крака.
Мак поклати глава.
— Понякога почвам да разсъждавам също като тебе. Не биваше да те пускам да излизаш сам.
— Нищо лошо не съм сторил.
— Но се обзалагам, че и нищо добро не си свършил. Да пукна, ако в този момент не си блъскаш главата как най-лесно да поведеш биологична война, Док да заразиш.