— Уморен съм — каза Хейзъл. — Искам да си легна.
— Че кой те е спрял?
Хейзъл легна с дрехи, но не можа да заспи. Унесе се чак когато утрото надникна откъм Салинас. Мозъкът му се изприщи, а съдбата, пристегнала подпръгата, впила шпори, все тъй го яхаше като кон.
33. БАРАБАНИТЕ В ДАЛЕЧИНАТА
След излизането на Хейзъл Док дълго стоя като втрещен.
В гърдите му се гонеха чувства, езикът му пресъхна. Високият глас мълчеше и го наблюдаваше: — учен, мислител с опит, методичен, точен. В съзнанието му не можеше нищо да проникне, без да е било предварително претеглено, опитано, чуто или видяно. Законите на науката бяха и негови закони и той се стремеше да им се подчинява. Нарушаването на тези закони му се струваше не само грях, но и заплаха — беззаконието означаваше анархия. Док се уплаши, тръпки го побиха.
Средният глас викаше от радост: „Казвах ли ти! Толкова години вече ти разправям, че се заблуждаваш. Хайде да те видим как ще се заловиш отново за науката!“
А ниският глас, който тананикаше в червата му, го разпъваше от болка и в същото време припяваше, че болката е необходима и не чак толкоз страшна.
Надделя средният глас. Да погледнем нещата в очите, мислеше Док. От една страна — мъж, който не е останал без работа. От другата — момичето, но какво е то? Да предположим, че от връзката с нея произлязат много хубави неща. Пак няма да е много хубаво! Невъзможно е тя и аз да бъдем заедно щастливи. Няма начин, никакъв начин под слънцето. Не само е неграмотна, ами и с буен нрав. Убежденията й до едно са убеждения на невежа. Сигурна е в неща, които не познава, при това сигурна не само за себе си, ами и за другите. За два месеца ще стане порядъчна. Тогава де ще иде свободата? Мисълта ти — говореше си той — ще се превърне в топка за тенис, с която ще играе лош играч. Стига глупости! Забрави! Нито можеш да имаш каквото искаш, нито го искаш!
Средният глас почна да вие: „Не можеш и да го нямаш! Каквото и да се случи, тя вече е станала част от тебе. Пипни си пулса, вслушай се в ударите на сърцето си! Защо се разтупа? Просто, защото чу, че желязната вратичка на парния котел издрънча, нали? Дори не ти е минавало през ума какво може да значи това, а вече усещаш, че нещо ти става при дрънкането на вратичката, и то в три и тринайсет сутринта.“
Обади се ниският глас: „Какво от туй? Всичко е частица от нещо голямо, от доброто и злото, взети заедно. Познаваш ли мъж или жена, твои близки, па дори и далечни, които не са срещали в живота си и добро, и зло? Остави на мене! Иначе, небето ми е свидетел, ще те пипна в лапите си и ще те разкъсам, та цял живот няма да се оправиш! Остави ме да правя каквото си знам! Чуваш ли? Не усещаш ли разгоряната жарава? Това е бяс, за твое сведение. Или ще му дадеш простор, или ще се превърне в гнойна рана, от която ще се поболееш и ще полудееш! Виж колко е часът! Нали чу желязната врата?“
Док погледна часовника си — 03,17 ч. „Нима е оня нехранимайко?“ — каза си той гласно. Угаси лампата и се приближи до прозореца. Ивица светлина от уличния фенер ближеше празното място. После открехна вратата и се смъкна по стъпалата. Прекосявайки улицата, той се скри в някаква сянка и продължи в нея.
Шефът седеше на една от големите ръждясали тръби и се мъчеше да реши загадката. Поотделно всичко му бе ясно, но общият смисъл липсваше. Той си беше той — млад, не грозен, наконтен, с добри доходи. А тя, една нищо и никаква си, в котел живее и работи да не умре от глад. Шефът знаеше много похвати, които, макар и ненаучни, му бяха служили задоволително, и затуй можеше да им се опре. Малко сладки приказки, малко обещанийца, предлагаш туй-онуй и за резерва винаги пазиш насилието. Всяка жена се нуждае от малко насилие. Той усети, че ставите на дясната му ръка се издуват. А тази беше смахната! Не пожела да изслуша неговата тирада и когато се опита да приложи сила, тръшна желязната врата и, мръсницата, насмалко не откъсна пръстите му. Но той ще покаже ноктите си! Ще види тя, кучка с кучка! Потънал в горчиви мисли, Шефът не чу стъпките на приближилия се Док.
Пръстите на Док се впиха в яката на раираната му риза и го заставиха да се изправи. Шефът инстинктивно нападна с крак и заднешката ритна Док. Паднаха и двамата и заедно се затъркаляха в дивите ружи. Йосиф-Мария потърси с коляно слабините на Док, а в това време силните и нежни пръсти на Док се сключиха около гърлото му. Шефът усети двата палеца, които диреха вдлъбнатината под адамовата ябълка. Той замахна към бледото лице пред себе си. Палците на Док потънаха в плътта му. В очите на Шефа се завъртяха ярки светлини, мозъкът му се обагри в червено. Стана му ясно, че след две секунди дробовете му ще капитулират пред палците и с него ще се свърши. Гледката му беше позната. Бе виждал как става и затуй се отпусна изпотен от ужас. Палците се отдръпнаха.