Шефът се строполи и утихна. Но болнавият му вече мозък търсеше удобния случай — дали отново слабините или с глава да го подпре в брадата? Не улучеше ли, страшните палци щяха да се върнат. А той беше слаб и се страхуваше — боеше се дори да говори, обзет от страх, че погрешната дума току виж върнала дебнещите палци.
— Док — прошепна той, — предавам се. Печелиш.
— Още един път да те видя тук, и ще ти измъкна гръкляна! — също тъй шепнешком отвърна Док.
— Няма! Кълна се в бога! Няма вече!
На мъждивата седемватова крушка в бакалницата Шефът се помъчи да измъкне запушалката на едно шише с премазаните си пръсти, но се наложи да подаде бутилката на Док.
Док изпитваше неудоволствието, което идва подир гнева; сега всичко му се стори глупаво. Отпи от уискито и подаде бутилката през тезгяха. Йосиф-Мария пи, но се наведе и закашля, от устата му се разхвърчаха слюнки. Док изтича зад тезгяха да го потупа по гърба. Като дойде на себе си, Йосиф-Мария се вгледа втрещено в Док.
— Не разбирам — рече той. — Откъде си научил тоя трик? И защо го правиш? Щеше да ме убиеш.
— Щях. И аз тъй мисля — каза Док. — Много ми се щеше. — После смутено се засмя. — Стори ми се, че се навърташ около Сузи.
— Навъртах се — призна Йосиф-Мария, — но бог да ме убие, Док, не съм знаел, че толкова си хлътнал.
— Не съм — каза Док. — Дай да пия!
— Не си, ама не си и поплюваш. Само не се вълнувай! Тя ме изгони. Едва не ми откъсна пръстите с тая мръсна врата, нейната… От моя страна конкуренция нямаш, Док. Твоя е.
— А не иска да ме види — каза Док.
— Не иска ли? Какви са я прихванали, по дяволите?
— Кой знае?
Подпряха лакти на тезгяха и се вторачиха един в друг.
— Ама че работа! — рече Йосиф-Мария. — Какво ще правиш тогава?
— Хейзъл предложи да й занеса цветя и бонбони — Док се усмихна.
— Виж, това не е лошо. Но що за човек е тя? — Шефът предпазливо позволи на една капчица уиски да се спусне по шията му и щом тя заля охлузеното от палците място, изтръпна от болка. — Сигурен съм, че е смахната — каза той. — Със смахнатия трябва да се държиш като смахнат. А ти как си? Имаш ли сили да я забравиш?
— Опитвал съм. Колко пъти!…
— И никаква полза, нали?
— Никаква. Знам, че е глупаво, и пак …
— Не си само ти. Срещал съм и други като тебе. Нищо не може да се направи. — Шефът присви очи. — Спомних си нещо. Като говорехме с нея през тази проклета вратичка, тя ми каза: „Срещна ли — вика — човек, който отгоре до долу е цял, със затворени очи се хвърлям.“ Пък аз я попитах: „Док ли?“, а тя — „Ами! — вика. — Той е нарязан целия като салам.“
— Права е — съгласи се Док.
— Не мисля тъй. Кажи, Док, както ме беше пипнал, ако се опъвах, нали щеше да ме …
— Сигурно. Сам не мога да повярвам, но щях да те… Никога не ми се е случвало. Защо питаш?
— Защото… помислих си, човек, който може да те убие с голи ръце, съвсем не е тъй тънко нарязан на филийки. Да доизпием шишето, Док, пък после ще ти помогна.
— Ще ми помогнеш? За какво?
— За цветята — каза Йосиф-Мария. — До съмване има цял час. Горе над авеню „Маяк“ има една градина, прелива от цветя.
34. ДА СЕДНЕШ В ДЪЛБОКАТА ВАНА
Тъй като Джо Елегънт беше в „Мечешко знаме“ само готвач, а не и пазач, в късни нощи никой не диреше услугите му. Лягаше си рано и курдисваше часовника да го буди в четири, тъй всяка сутрин той разполагаше с три-четири часа, в които чукаше зелени букви на зелената хартия.
Книгата му вървеше добре. Героят му бе роден в състояние на помраченост и впоследствие нищо не успя да я избистри. Когато от устата му не се лееха символични реплики, в нозете му се мотаеха митологични видения. Бе книга на настроения, на мръсни и влажни коптори, облепени с многозначни тапети, на бледи зловонни и рухващи мечти. В целия роман „Корен Пи от Едип“ нямаше герой, който да не е минал през лудницата. Главното действуващо лице имаше някакви по-застаряващи лели, пред които маркиз дьо Сад изглеждаше ангел. Зеленият ръкопис бе вече три инча дебел. Джо Елегънт почна да се замисля за фотографията си на гърба на обложката: щеше да се снима с разкопчана риза, с едва забележима иронична усмивка. Едната ръка, мислеше той, ще отпусне пред себе си, а на средния пръст ще се вижда пръстен с отворено капаче за скрита отрова. Вече знаеше на кои рецензенти ще може да разчита и защо. Той написа: „Блато. По водата се носи тънък слой отрова. В средата на блатото, с корема нагоре, плава мъртва риба…“