Док падна на четири крака, метна кутията с бонбоните през вратичката и се запровира. Човек, който може да извърши такова нещо с достойнство — помисли си той самодоволно, — няма защо от нищо да се страхува. В този миг маншетът на панталона му се закачи па вратата, тя се затвори и му приклещи глезена. Кракът му остана да стърчи отвън.
— Май се закачих — констатира той, като разбра, че не може сам да се освободи.
— Стой така! — заповяда Сузи, пропълзя над него и откачи панталона от ръба на вратичката. — Скъсало се е — каза Сузи, опирайки се на раменете му, за да се изтегли назад. — Но мисля, че ще мога да ти го закърпя.
Очите му почнаха да свикват с мрачната вътрешност. Бледа светлинка проникваше от комина и се кръстосваше със светлината от вратата.
— Отначало трудно се вижда — отбеляза Сузи, — но имам лампа. Почакай да запаля.
— Няма нужда — каза Док. Сега вече виждаше по-добре. При вида на претенциозните пердета, боядисаните стени, саморъчно скованата масичка с огледалото и тоалетните стъкълца, нещо у него се сгромоляса. — „Господи, какво твърдо животно е човекът!“ — помисли си той. И в този миг Сузи съкруши надигащото се съчувствие.
— Има един оксиженист, храни се в „Мака“, обеща ми като остане по-свободен да дойде някой ден и да ми изреже с оксижена прозорци. — В гласа й екна нотка на въодушевление. — Тогава и рамки ще туря и сандъчета с мушкато… Естествено ще се наложи да боядисам и външните стени, може би в бяло, със зеленичко по краищата, а отпред преплетено като дантелка. Мога и рози да рисувам.
Сузи млъкна. Стеснение и принуденост, процедили се кой знае отде, изпълниха котела.
Та това не е никакъв котел, учуден мислеше Док. Тя бе успяла по някакъв начин да го превърне в дом.
— Чудесно си се потрудила — каза той.
— Благодаря.
— Истински дом.
— Удобен е. Никога по-рано не съм имала собствен.
— Ето, че имаш.
— Понякога седя и си мисля, не пожелая ли да се махна оттук, ще трябва с динамит да ме изкарат.
Док събра кураж.
— Сузи, съжалявам за това, което стана.
— Не искам да говорим за това. Ти не си виновен.
— Как да не съм!
— Мисля, че не си — каза тя категорично.
— Всичко бих сторил да …
— Слушай, Док — подзе Сузи, — виждам, че за друго не можеш да говориш. Тогаз малко да ти понатъркам носа. Ти съвсем не беше виновен, но ми даде урок, и то какъв! Ревах, плаках, но и то мина. Не ти остава нищо да сториш. От нищо нямам нужда. Всички ме съжаляват, но само времето си губят. Никога не съм била по-добре, ясно? Хубаво запомни! Не искам с нищо да ми помагате — ни ти, ни другите, — защото се справям сама. Няма да е зле, ако можеш да го проумееш. А не можеш ли, гръмни се.
— Що за надут глупак съм бил! — извика Док.
После в котела отново се възцари тишина. И като реши, че достатъчно му е натъркала носа, Сузи я наруши:
— Знаеш ли? — весело почна тя. — В гимназията са открили вечерни курсове по машинопис. Записах се. В събота взимам машина под наем. Може и да се науча!
— Обзалагам се, че можеш! Тъкмо ще ми напечаташ статията.
— А ти ще я напишеш ли?
— Трябва, Сузи. Тя ми е всичкото. Без нея съм като умряла гъска. В събота заминавам за Ла Хойа, да сваря пролетния отлив. Доволен съм. А ти?
— И аз. Не обичам хората да получават шамари. — Изведнъж тя отново се скри зад преднамерената официалност. — Искаш ли да те почерпя чаша чай? Имам си печица.
— С удоволствие.
Положението бе в ръцете й и тя свободно се разприказва, докато палеше печката и нагласи чайника.
— В „Мака“ печеля от бакшиши и за две седмици изплатих на Джо Блейки целия дълг. Ела има намерение да си вземе отпуска за пет-шест дни. Никога не е вземала отпуска. Аз лесно ще се справя. Дявол да го вземе! … Извинявай за ругатнята. Вече много рядко ругая.
— Чудесно! — каза Док. — А би ли ми казала, без да ми натриваш носа, какво точно търсиш от един мъж? Да знам, ей тъй, за друг път.
— Чаят е готов — каза Сузи, подаде му чашата, над която се виеше пара, и допълни — захар има в купичката на тоалетката.
След малко (Док разбъркваше захарта в чашата си) Сузи поде:
— Ако знам, че не ми се подиграваш, да ти кажа.
— Не се подигравам.
— Добре тогава. Това, което искам, може би го няма никъде по света, но нали го искам, въобразявам си, че все някъде го има. Търся човек, който да е с открито сърце. Искам да бъде истински мъж, корав, упорит, но да е открит, с ясна душа. Да се бие, ако иска, в гърдите пред всекиго, не и пред мене. И до смърт да има нужда от мен. Да бъде такъв, че липсвам ли му, все едно всичко да му липсва. Да, приятелю, такъв човек ще знае какво получава.
— Като махнем упоритостта, ти имаш тъкмо мен предвид — каза Док.