Друг беше Монтерей, друга беше и улица Консервна. Както казваше Мак, „днес свирката свири едно, утре друго, а господ свири на сто свирки“.
Док се променяше пряко волята си, въпреки молбите на приятелите си, макар и да съзнаваше това. А и защо не? Хората се променят, а промяната идва като зефир, който надипля пердето в ранна утрин, прокрадва се като уханието на диви цветя, скрити из тревата. Промяната може да дойде и като болка — тогава си мислиш, че си се простудил. А може неочаквано да се отвратиш от нещо, което довчера си харесвал. Тя може да се появи и като глад, който фъстъците не могат утоли. Нали казват, че преяждането било един от най-ярките признаци на недоволство? А не е ли недоволството лостът на промяната?
Преди войната Док бе живял весело и приятно, което будеше завистта на злобните хорица. Издържаше се — колкото да не умре — от събиране и препариране на разни морски животинки, които продаваше на училища, колежи и музеи. Гледаше безгрижно и безкритично пълния с напрежение свят. Съчетаваше красотата на морето с най-прекрасното постижение на човека — музиката. С помощта на неповторимия си грамофон той имаше възможност да слуша ангелските гласове на Сикстинския хор и да се лута като насън в изключително изящните меси на Уилям Бърд5. Вярваше, че двете най-недостижими творения на човека са „Фауст“ и „Изкуството на фугата“ от Й. С. Бах. Док никога не скучаеше. Обичан и разкъсван от приятелите си, той бе доволен от живота. Защото си спомняше думите на Даймънд Джим Бреди, който, като научил, че приятелите му са го превърнали в захарно петле на клечка, отвърнал: „Че пък лошо ли е да си петле на клечка? Стига да можеш…“ Док можеше. Липсваше му онази суетност, която принуждава хората да се правят на умни.
Природното влечение на Док към жените, утоляваха самите жени. Освен дето трябваше да бъде любезен, щедър и забавен, други задължения за него нямаше. В това той не виждаше нищо друго. В края на краищата беше задоволен и сит. Такъв рядък екземпляр не можеше да не предизвика у другите завист — та колцина са ония, които са доволни от работата си, от живота, от себе си? Док беше доволен от себе си, разбира се, не в суетния смисъл, а просто тъй, както можеше да си доволен от всекиго другиго. И това, че беше на ясно със себе си, му помагаше да бъде на ясно и със света. В армията имаше мигове, когато тъгуваше за своята музика, за животинките си, за спокойствието и заниманията в лабораторията. Връщането у дома, разбиването на изметналата се от влагата врата — за него това бе и удоволствие, и болка. Гледаше рафтовете с книги и въздишаше. Нужни му бяха цели десет минути да реши коя плоча най-напред да пусне. И с това миналото си отиде. Пред него се изправи бъдещето. Старият Джингълболикс бе поддържал дребната тьрговийка още по-зле и от него самия и накрая бе я зарязал. Запасите от спиртосани животни бяха изчерпани. Деловите връзки се бяха прекъснали. Банката, която прибираше ипотеката му, вече не се въздържаше, подтикната както едно време от патриотични чувства. С една дума, не беше ясно дали изобщо Док би могъл да възстанови предишната си нищожна работа. В миналото такива мисли и за миг не биха го смутили — той би ги удавил в разнообразни развлечения и интереси. А сега бе дошло недоволството — ядеше го не толкова болезнено, колкото непрекъснато.
Кога се ражда недоволството? Уж ти е топло, а трепериш. Сит си, а глад те гризе. Обичан си, а мечтите те носят другаде. И на всичко отгоре — времето, нехранимайковецът Време! Сега вече краят на живота не е тъй ужасяващо далечен — виждаш го, както се вижда финишът, когато направиш последната обиколка, и си казваш: „Работих ли достатъчно? Ядох ли колкото трябва? Обичах ли докрай?“ Тези въпроси са, разбира се, основата на най-великото проклятие на човека, а — твърде възможно е — и на неговата най-голяма слава. „Какво е бил животът ми досега и какво би означавал занапред, докрай?“ Тук стигаме до коварното и напоено с отрова острие: „Какво ще пише за мен в голямата равносметка? Колко струвах аз?“ Не, това не е нито суета, нито амбиция. Хората, изглежда, се раждат с дълг, който не могат никога да изплатят, колкото и да са мъчат. Той расте с всяка крачка. Човек е длъжен пред човека. Забрави ли дълга си, дългът го отравя, а опита ли се да го изплати, дългът се увеличава и тогава качеството на безвъзмездно даденото вече се измерва с мярката на самия човек.