Фауна сгъна картата и се прибра в къщи.
Точно преди обяд колетният чиновник от сточната гара се отправи по необичайния за него път към приют „Палас“.
— Ей, момчета — провикна се той. — На ваш адрес е пристигнал някакъв грамаден сандък. Да слезете да си го получите! Аз дотук не го качвам. Никой ме ми плаща.
— Дошъл е! — извика Мак. — Господ си знае работата.
Хейзъл, Мак и Хуити Първи се боричкаха с огромния сандък по стръмната пътечка, когато се зададе Еди.
— Сузи пристигна! — съобщи той. — Заедно дойдохме дотук. Сварих я готова да тръгне. Сега е при него.
— Я помогни! — примоли се Мак. — Какво става с нея?
— Ще се пръсне — рече Еди.
Отнесоха сандъка в приюта и Мак се нахвърли отгоре му с брадвата.
— Ето го! — ахна той, като подигна капака.
— Какво има вътре? — попита Еди.
— Гледай! — ликуваше Мак. Всички впериха очи в прибора, в голямата мерна тръба с осем инчов рефлектор, с двоен окуляр, с триножник, сгънат до нея.
— Най-големият в каталога — гордо възкликна Мак. — Ах, как ще се зарадва Док! Еди, разкажи какво стана! Хем нищо да не пропуснеш.
Какъв ден! Ден на пурпур и злато — гордите цветове от знамето на Салинаската гимназия. На височина хиляда и двеста стъпки маршируваше ескадрон ангелчета, понесли на ръце розов облак, върху който светеше и угасваше думата РАДОСТ. Един гларус със счупено крило литна, устреми се право нагоре в небесната вис и закряка: „Радост! Радост!“
Когато Еди я пресрещна, Сузи вече тичаше като на състезание. На безличните му забележки за времето тя отговаряше с „да“ и „не“. Не чу нито една дума от тези забележки, дори не разбра, че Еди тича след нея. Тя се изкачи по стъпалата на Западната биологична, без да забележи Хуити Втори, застанал на пост с топуз от прозоръчен капак в ръка. Нейното появяване го освободи от наряд, но той остана да слуша.
До последното стъпало Сузи се преобрази — превърна се в запъхтяно, срамежливо момиче, а както е известно, няма нищо по-несъкрушимо и смъртоносно от срамежливото младо момиче. Поспря да поеме дъх, похлопа и влезе, забравяйки да затвори вратата, което бе добре дошло за Хуити Втори. Седнал на кушетката Док тъжно разглеждаше ловните си принадлежности, струпани на пода.
— Чух, че си ранен — меко рече Сузи. — Дойдох да видя — не мога ли с нещо да ти помогна?
Лицето на Док за миг се проясни, но тъгата пак го обгърна.
— Ей това тук провали пролетните отливи — каза той, поглеждайки бялата гипсова превръзка. — Какво ще правя сега?
— Много ли боли? — попита Сузи.
— Малко. Но ще боли после. Знам.
— Ще дойда с тебе в Ла Хойа.
— И ще обръщаш камънаци, дето тежат по петдесет килограма?
— Да не съм лепена със слюнка?
— А можеш ли да шофираш?
— Разбира се.
— Няма да можеш — каза Док. Но след малко, някъде издълбоко от душата му, се надигна вик: — Ще можеш, как няма да можеш! Имам нужда от тебе, Сузи! Трябваше ми! Ела с мене! Работата е ужасно тежка, а аз съм кажи-речи безпомощен.
— Ще ми кажеш какво да правя, какво да търся…
— Ще ти кажа, разбира се. Не съм чак толкова безпомощен. Мога с лявата ръка.
— Решено значи? — рече Сузи. — Кога тръгваме?
— Трябва да замина още тази вечер. Ако караме цяла нощ, ще успеем да сварим отлива утре сутрин в седем и осемнайсет. Кажи, ще можеш ли?
— Решено! Щом имаш нужда от мен …
— Имам! Без теб съм загубен. Но ще капнеш, скъпа.
— Голяма работа!
— Искам да те питам нещо. Старият Джингълболикс ми е издействувал място в Калифорнийския университет.
— Чудесно!
— Но не ми се работи там.
— Прекрасно!
— И сега не зная как да му го кажа в лицето.
— А защо не?
— Защото, от друга страна, там имат чудесна апаратура.
— Много добре — каза Сузи.
— Но не обичам да работя по заповед.
— Откажи се!
— Да, но получих покана да си прочета доклада пред Академията на науките.
— Тогава приеми!
— Но аз дори не знам ще мога ли да го напиша. Какво да сторя, Сузи?
— Какво най-много ти се иска?
— Не зная.
— Какво пък толкова лошо? Казвай, Док, че трябва да се постегна. Поне два часа да имам. Далече ли е?
— Като тръгнем вечерта …
— Щом се приготвя, идвам.
— Обичам те — каза Док.
Сузи бе тръгнала към вратата. Извърна се и го погледна. Веждите й се изправиха, устата се изопна. После бавно си пое дъх, устните й се наляха, усмихнаха се с краищата, а в очите й заблестя неизмеримо вълнение.
— Приятелю — рече тя, — ти намери своето момиче!