Най-голяма от способностите на Док беше тази, че плащаше ежедневно. За него финишът не бе означавал нищо друго освен желанието да насити разстоянието, което му остава, с повече живот. Всеки ден завършваше със своята нощ; всяка мисъл — със своя извод; и всяка сутрин над източните планини се възземаше нова свобода, която огряваше целия свят. Основания да се предполага, че може да бъде другояче, не бяха съществували. Хората прииждаха в лабораторията на Док, за да цъфтят в атмосферата на неговата умишлена и приятна безделност. Та нима човек може да извърши нещо, което не е било извършвано милиони пъти преди него? Може ли да се изрече мисъл, която не се намира у Лао Це, в Махабхарата или у пророк Исайя? По-добре е да седиш и безропотно да наблюдаваш света, в който красотата винаги се е намирала върху пиедестала на грозотата — махни пиедестала и красотата ще се срине, ще изчезне от погледа. Добре си живееше Док и мнозина биха искали да живеят като него.
Но ето че сега го гризеше червеят на недоволството. Може би това се причиняваше от навлизането на Док в средна възраст, когато жлезите пускат по-малко секрети, когато кожата изгубва цветущия си вид, когато вкусовите клетки отслабват, очите не са тъй проницателни, а слухът е малко притъпен. А може би то се дължеше на непознатата празнота по улица Консервна — на замрелите машини, на ръждясващия метал. Дълбоко в себе си Док съзнаваше, че е настъпил крах. Но той беше човек разумен и реалистичен. Прегледа си очите, направи рентгенови снимки на зъбите си. Доктор Хорас Дормоди щателно го прегледа и не установи никакво скрито огнище на зараза. Тогава Док се хвърли в работа, надявайки се като всеки човек да приглуши неудобството с умора! Събираше животни, препарираше, инжектираше и най-сетне складът отново бе натъпкан със стока. По телените мрежи на решетките запълзя ново поколение плъхове, четири нови гърмящи зини бяха осъдени на безгрижен пленнически живот.
Но недоволството не си отиде. Док усещаше болки подобни на гъдела на неспокойството или на бодежа, който пронизва, когато сърцето прескочи. Уискито изгуби своята пареща сладост, а и първата продължителна глътка леденостудена бира вече не носеше прежната радост. Док преставаше да слуша по средата на всеки по-дълъг разказ. Не се радваше истински при среща с приятел. А понякога тъкмо ще се накани да подигне някой едър камък в отливното блато, под който неминуемо гъмжеше цяла колония побеснели животинки, спираше се, връщаше камъка на мястото му, изправяше се и сложил ръце на кръста, се заглеждаше далеч в морето, където се кълбяха бели облаци с розови и черни краища. И се замисляше: „За какво мисля? Къде искам да отида?“ Обземаше го недоумение, някакво нетърпение, сякаш бе застанал някъде извън себе си и се наблюдаваше през лупа. В него прозвучаваше звук или по-скоро не един, а много звуци, като че отдалече долита музика.
Понякога се случваше друго. В късните нощи Док се превиваше над олющения си микроскоп и внимателно подреждаше планктона върху предметните стъкла с късче стъклена нишка в ръка. Изведнъж в него запяваха три гласа. Високият глас на разума припяваше: „Какви чудни частици — ни растения, ни животни, а и двете в едно — резервоарът на живота по земята, основна храна на всяко живо същество. И ако измрат до една, като последица ще измрат и всички други живи същества.“ По-ниският глас, гласът на чувството, казваше: „Към какво се стремиш, човече? Себе си ли искаш да определиш? Не се ли занимаваш с дребните неща, за да избегнеш големите?“ А третият глас, който идваше сякаш от гръбначния мозък, боботеше: „Самотен си. Самотен си! Каква полза от всичко това? За кого? Мисълта е бягство от чувството. Искаш да зазидаш самотата, а тя все пробива стените.“
Друг път ще изостави работата и ще отиде при фара да гледа белия камшик на светлината, подгонил хоризонтите. Стигнеше ли там, мисълта се връщаше при планктона и той си казваше: „Това са естествени белтъци. Храна. Да можех да събера тази храна и да я дам на хората, тогава никой по света не би гладувал.“ А ниският глас се обаждаше: „Ти си сам! Сам! Мъчиш се да си пробиеш път към хората.“ Док мислеше, че недоволството измъчва само него, но не беше така. Всички от Улицата го наблюдаваха и се тревожеха за него. Тревожеха се Мак и момчетата. Веднъж Мак сподели с Фауна:
— Държи се като човек, който има нужда от жена.
— По всяко време може да се възползува от услугите на моя дом — каза Фауна.
— Не това! — възмути се Мак. — Той има нужда от жена да живее с него. Да има с кого да се бори. Ще бъде толкова зает да се защищава, че няма да му стигне време да се обвинява след това.