Рей Бредбъри
Благородна кражба
Емили Уилкс отвори очи, сепната от странен шум в три през нощта. Нямаше луна и само звездите безучастно гледаха от небето.
— Роуз? — попита тя.
Сестра й лежеше на другото легло на няма и метър от нея, с широко отворени очи, така че не беше изненадана.
— Чу ли го? — рече тя и провали всичко.
— Аз щях да го кажа — отвърна Емили. — Но след като, изглежда, вече знаеш, няма смисъл…
Тя млъкна и седна на леглото. Роуз я последва, сякаш ги теглеха невидими конци. После останаха да седят така, две стари сестри, едната на осемдесет, другата на осемдесет и една, съсухрени като мумии, вързопи от нерви, и зяпаха към тавана.
Емили Уилкс кимна с вдигната нагоре глава.
— Онова ли чу?
— Сигурно са мишките на тавана.
— Звучи като нещо по-едро. Плъхове.
— Да, но все едно, че са обути в ботуши и носят чували.
Това подейства. Скочиха от леглата, грабнаха халатите си и се втурнаха на долния етаж толкова бързо, колкото им позволяваше артритът. Никоя не искаше да остане близо до онзи, който носи такива ботуши.
Долу се вкопчиха в перилата и се втренчиха към тавана.
— Какво може да прави някой на нашия таван по това време на нощта? — прошепна Емили.
— Защо им е да крадат всичките ни стари боклуци?
— Мислиш ли, че ще слязат долу и ще ни нападнат?
— Какво! Две оглупели бабички с провиснали задници?
— Слава Богу, че капакът на тавана се отваря само отдолу и е заключен.
Стъпка по стъпка се заизкачваха към тайнствените шумове.
— Зная! — внезапно каза Роуз. — Писаха го миналата седмица в чикагските вестници: крадат стари мебели!
— Пфу! Единствените антики тук сме ние!
— И все пак горе има някои неща. Един стол „Морис“, адски стар. Няколко по-стари стола за трапезария и онзи кристален полилей.
— Купен през хиляда деветстотин и четиринайсета от вехтошарника. И толкова грозен, че дори не можахме да го изхвърлим с другия боклук. Слушай.
Горе бе по-тихо. Стигнаха на втория етаж, втренчиха се в капака на тавана и наостриха уши.
— Някой отваря сандъка ми. — Емили притисна устата си с длани. — Чу ли? Пантите му имат нужда от смазка.
— Защо им е да отварят сандъка ти? Вътре няма нищо.
— Може би нещо…
В мрака над тях капакът на сандъка се захлопна.
— Глупак! — прошепна Емили.
Някой внимателно запристъпва на пръсти на тавана — беше се сетил, че е проявил несръчност.
— Горе има прозорец и те излизат през него!
Двете сестри се втурнаха към прозореца в спалнята си.
— Отвори мрежата и си подай главата навън! — извика Роуз.
— И да ме видят? Няма да стане!
Зачакаха и чуха стържещ звук, после нещо изтрополи на отбивката долу.
Сестрите ахнаха и отвориха мрежата на прозореца. На улицата две сенки носеха дълга стълба. Едната стискаше в свободната си ръка малък бял пакет.
— Откраднали са нещо! — изсъска Емили. — Ела!
Слязоха на долния етаж и широко отвориха входната врата. На покритата с роса морава се виждаха два чифта стъпки. Рязко потегли паркиран до тротоара камион.
Двете жени се затичаха и заслониха очи, за да прочетат отдалечаващия се регистрационен номер.
— Проклятие! — извика Емили. — Видя ли го?
— Само седем и девет. Да позвъним ли в полицията?
— Първо да разберем какво липсва. Размърдай се.
Като си светеха с джобно фенерче, те отключиха капака на тавана и се качиха в мрачното помещение.
Емили насочваше лъча напред — към старите куфари, детския велосипед и ужасно грозния полилей.
— Нищо не липсва — каза Роуз. — Много странно.
— Възможно е. Ето го сандъка. Помогни ми.
Капакът отскочи нагоре и отвътре блъвна прах и мирис на старост.
— Боже мой, спомняш ли си това? Парфюм „Бен Хур“ хиляда деветстотин двайсет и пета, пуснаха го заедно с филма!
— Тихо — рече Емили. — О, тихо!
Тя насочи лъча на фенерчето към хлътнало място в стара празнична рокля: нещо като хралупа, дълбока пет, широка десет и дълга двайсет сантиметра.
— Мили Боже! — извика Емили. — Няма ги!
— Какво?
— Любовните ми писма! От деветнайсета, двайсета и двайсет и първа! Увити с розова панделка. Бяха трийсет. Няма ги!
Емили зяпаше правоъгълната като ковчег вдлъбнатина в старата празнична рокля.
— Защо им е да крадат любовни писма, писани толкова отдавна от човек, който сигурно е покойник?
— Емили Бърнис! — възкликна Роуз. — Къде блееш напоследък? Не си ли гледала онези предавания по телевизията, дето после ти се иска да си измиеш устата със сапун? Ами клюкарските колони в градския вестник? Обръщала ли си внимание на ония безумни женски списания във фризьорския салон?