— Старая се да не им обръщам внимание.
— Следващия път го направи! Утре ще ни позвънят по телефона. Онези, които са откраднали писмата ти, ще поискат пари, за да ги върнат, иначе ще ги пратят в някое женско списание. Изнудване. Какво друго? Хайде!
— Не се обаждай в полицията! О, Роуз! Не искам да ми изкарват мръсното бельо на показ! В килера останало ли е малко вино? Размърдай се, Роуз! Това е краят на света!
Докато слизаха долу, едва не паднаха по стъпалата.
На следващия ден всеки път, щом покрай къщата им минаваха коли за специални пощенски доставки, Емили разтваряше завесите в дневната и очакваше да спрат. Но те продължаваха нататък.
На по-следващия ден, когато един бус за ремонт на телевизори намали, за да потърси някакъв адрес, Емили излезе, за да се изправи срещу всеки невъзпитан репортер, душещ наоколо. Такъв не се появи.
На третия ден, когато интуицията й подсказваше, че вече е минало достатъчно време и „Грийн Таун Газет“ най-после ще излее помията си, помия нямаше.
Но…
На четвъртия ден в пощенската й кутия падна едно-единствено писмо, без да се появи какъвто и да било пощальон. Името на Емили беше написано сякаш с лимонов сок и нагрято, за да изпъкнат буквите.
— Виж — прошепна тя. — Емили Бърнис Утрис! И старият печат е от четвърти юни двайсет и първа. — Тя вдигна писмото пред очите си. — Онзи, който го е откраднал преди четири дни, сега ми го праща обратно! Защо?
— Отвори го — каза Роуз. — Пликът е отпреди шейсет и две години. А какво има вътре?
Емили дълбоко си пое дъх и измъкна крехкия лист, калиграфски изписан с кафеникаво мастило.
— Четвърти юни хиляда деветстотин двайсет и първа година — прочете тя. — И писмото започва така:
Скъпа Емили…
От едното й око капна сълза.
— Продължавай де! — каза Роуз.
— Това е мое любовно писмо!
— Зная, зная, но двете с теб вече сме стари пушки. Нищо не може да ни засегне! Дай ми го!
Роуз измъкна листа от ръцете й и го обърна към светлината. Гласът й заглъхна, докато плъзваше присвитите си очи по грижливия почерк от отдавна отминалата година:
Скъпа Емили,
Не зная как да изразя всичко онова, което ми е на сърцето. Възхищавам ти се от толкова много години и все пак, когато танцувахме или ходехме на пикник край езерото, не можех да ти кажа нищо. Вкъщи се гледам в огледалото и се мразя заради тази страхливост. Но сега най-после трябва да изразя най-скъпите си мисли, иначе ще полудея. Боя се да не те обидя и това кратко писмо ще ми отнеме много часове, докато напиша последния вариант. Скъпа, скъпа Емили, признавам ти любовта си и копнежа да прекарам част от живота си до или заедно е теб. Ако можеш да ме погледнеш дори със съвсем мъничко нежност, ще преизпълниш сърцето ми с щастие. Трябваше да овладявам желанието си да докосвам ръката ти. И самата мисъл за нещо повече, за лека целувка, ме разтърсва дотолкова, че дори смея да я изразя с думи. Намеренията ми са почтени. Ако ми позволиш, бих искал да говоря с родителите ти. Засега ти пращам любовта и най-нежните си чувства за твоя бъдещ живот.
Роуз ясно произнесе последните думи.
— Подпис: „Уилям Рос Фийлдинг.“
И погледна Емили.
— Уилям Рос Фийлдинг ли? Кой е той?
— О, Господи! — ослепяла от сълзи извика Емили Бърнис Уатрис. — Проклета да съм, ако зная!
Писмата пристигаха ден след ден — не по пощата, а пускани в кутията през нощта или по зори, за да бъдат четени на глас от Роуз или Емили, които се редуваха да си бършат очите. Ден след ден авторът от далечната година молеше Емили за прошка, тревожеше се за бъдещето й и се подписваше с пищен подпис, който сестрите сякаш наистина можеха да чуят: Уилям Рос Фийлдинг.
И Емили всеки ден казваше със затворени очи:
— Прочети го пак. Почти си представям лицето, което отговаря на тези думи!
Към края на седмицата, когато се събраха шест писма, на Емили й дойде до гуша и тя възкликна:
— Достатъчно! Дявол го взел този порочен изнудвач, дето не иска да си покаже лицето! Изгори ги!
— Не още — отвърна Роуз, току-що донесла не старо, пожълтяло писмо, а голям нов плик без адрес и подпис.
Завърнала се от мъртвите, Емили го разпечата и прочете:
Срамувам се, че помогнах да ви бъдат причинени всички тези безпокойства, които вече трябва да престанат. Ще откриете писмата си на „Сейнт Джеймз“ номер единайсет. Простете ми.
— Не разбирам — каза тя.
— Проста работа — отвърна Роуз. — Онзи, който праща тези неща, прави любовни предложения с чужди писма от времето на президента Кулидж!
— Боже мой, Роуз, пипни ми лицето: горещо и зачервено. Защо някой ще се катери по стълба, за да обере тавана и да избяга? Защо не се изправи на моравата ни и не започне да вика?